Робин Хоб - Тронът

Утрото се влачеше безкрайно, но накрая един от младежите се изправи, протегна се и заяви, че очите му прекалено се били уморили, за да продължи да работи. Попита съседката си дали иска да отиде на лов заедно с него и тя с радост се съгласи. Сякаш по даден знак, другите също наскачаха и се сбогуваха с Кетрикен. Бях поразен от фамилиарните им отношения, докато не си спомних, че тук не я смятат за кралица, а за бъдеща Жертва на Планините. Сред своя народ тя никога нямаше да играе ролята на владетелка, а само на наставничка и координаторка. Баща й крал Ейод беше известен като Жертвата и се очакваше винаги всеотдайно да е на разположение на народа си, за да му помага по всякакъв начин. Разсеяно се зачудих дали за Искрен няма да е по-подходящо да дойде тук като съпруг на Кетрикен.

— Фицрицарин.

Вдигнах глава. В стаята бяхме останали само аз, тя, Славея, Сенч и шутът. За малко да погледна към Сенч за напътствие. Ала преди очите му ме бяха избягвали. Усещах, че съм сам. Гласът на Кетрикен показваше, че срещата ни ще е официална. Изправих се и успях доста сковано да се поклоня.

— Идвам по ваша заповед, милейди.

— Обяснявай.

Дори вятърът навън беше по-топъл от гласа й. Срещнах очите й. Син лед. Сведох поглед и си поех дъх.

— Да докладвам ли, ваше величество?

— Ако така ще обясниш провалите си, докладвай. — Сепнах се. Отново я погледнах, но макар че очите ни се срещнаха, нямаше истински контакт. Момичето в нея безвъзвратно беше изчезнало, както в леярната изгарят всички примеси в желязната руда. С него, изглежда, си бяха отишли и всички чувства към незаконородения племенник на мъжа й. Тя седеше пред мен като владетелка и съдия, не като приятелка. Не бях очаквал толкова остро да почувствам загубата.

— Въпреки волята ми, в моя глас също се промъкна студ.

— Ще оставя това на преценката на ваше величество.

Кетрикен беше безпощадна. Накара ме да започна не от смъртта си, а дни преди това, когато бяхме решили да организираме бягството на крал Умен от Бъкип. Трябваше да призная, че крайбрежните херцози са ми предложили да ме обявят за престолонаследник вместо Славен. Нещо повече, трябваше да й кажа, че макар да не съм приел, аз съм обещал да застана на тяхна страна и да поема командването на замъка Бъкип и охраната на бъкското крайбрежие. Някога Сенч ме бе предупредил, че това е равносилно на държавна измяна. Ала до смърт ми бяха омръзнали всичките ми тайни. Неведнъж ми се искаше Славея да не е в стаята, защото се боях да не чуя собствените си думи, превърнати в песен. Но щом моята кралица я смяташе за достойна за своето доверие, не беше моя работа да й възразявам.

Затова продължих с безкрайната върволица от дни. Кетрикен за пръв път чу от мен как крал Умен е умрял в ръцете ми и как пред всички съм убил Ведра и Джъстин в Голямата зала. Когато стигнах до тъмницата на Славен, тя не се смили над мен.

— Той нареди да ме бият и да ме измъчват с глад — казах аз. Това не й бе достатъчно.

Никой, дори Бърич не знаеше всичко за онези дни. Овладях се и започнах. След време гласът ми се разтрепери. Запънах се. Сетне вперих очи в стената, поех си дъх и продължих. Веднъж я погледнах и видях, че е пребледняла като лед. Престанах да мисля за събитията зад думите си. Чувах собствения си глас безизразно да разказва случилото се. Когато описах как съм се свързал с Искрен от килията си, Кетрикен ахна. Иначе в стаята цареше пълна тишина. Сенч неподвижно седеше със стиснати зъби, сякаш изтърпяваше някакво свое мъчение.

Разказах за възкресяването ми от Бърич и Сенч, за осезателната магия, която го беше направила възможно, за дните, които бяха последвали. Разказах за тъжната ни раздяла, подробно описах скитанията си, миговете, в които бях усещал Искрен, кратките ни срещи, опита ми да убия Славен и дори как Искрен неволно ми беше внушил заповедта да отида при него. Гърлото и устата ми пресъхнаха и гласът ми пресипна. Не спрях да си почина, докато не разказах за последното си пътуване до Джаампе. И когато накрая й изложих всичко, продължих да стоя, празен и уморен. Някои казват, че споделянето на грижите и болките носело облекчение. За мен нямаше пречистване, само разкриване на разложените трупове на спомените, оголване на гнойни рани. След дълго мълчание имах жестокостта да попитам:

— Разказът ми оправдава ли провалите ми, ваше величество?

Но ако бях смятал, че ще я пречупя, се провалих и в това.

— Не спомена за дъщеря си, Фицрицарин.

Имаше право. Не бях споменал за Моли и детето. Страхът ме прониза като ледено острие.