Робин Хоб - Тронът

— Имаш предвид мен — засмях се аз.

— Не. Имам предвид оная досадна певица.

— Защо двамата със Славея не можете да се понасяте — уморено попитах аз.

— Не че не мога да я понасям, скъпи ми Фицчо. Просто не ме интересува. За нещастие Славея не може да си представи човек, който може да я гледа, без да изпитва желание да легне с нея. Тя приема безразличието ми за обида и се стреми да открие някакъв недъг или вина в мен. Докато аз се обиждам от собственическото й отношение към теб. Тя не те обича наистина, Фиц, разбираш ли, просто иска да може да каже, че познава Фицрицарин.

Мълчах. Боях се, че е прав. Стигнахме до кралския дворец. Той изобщо не приличаше на бъкипския. Бях чувал да казват, че къщите в Джаампе дължали произхода си на куполовидните шатри, които все още използват някои номадски племена. По-малките сгради все още достатъчно приличаха на шатри, за да не ме изненадват толкова много, колкото дворецът. Живото дърво, което играеше ролята на централния му стълб, се издигаше високо над нас. През годините търпеливо бяха отглеждани други дървета, за да оформят подпорите на стените. След като бяха изградили това живо скеле, отгоре му изящно бяха опънали рогозки от плат, изтъкан от дървесна кора, които бяха основата на плавно заоблените стени. Измазани с глина и боядисани в ярки цветове, къщите винаги щяха да ми напомнят на лалета или гъби. Въпреки огромния си размер дворецът изглеждаше органичен, сякаш беше израснал от богатата почва на древната гора, която го подслоняваше.

Големината му го правеше дворец. Нямаше други външни признаци — нито знамена, нито кралски стражници на вратите. Никой не се опита да ни попречи да влезем. Шутът отвори резбованите врати на един страничен вход и се озовахме вътре. Последвах го през лабиринт от стаи. Други помещения се издигаха на платформи над нас и до тях се стигаше по външни стълби или по дървени стълбища. Стените бяха съвсем тънки, като някои временни стаи просто бяха оградени с килими от плат от дървесна кора. В двореца бе съвсем малко по-топло, отколкото в гората навън. През зимата отделните помещения се отопляваха с мангали.

Стигнахме до стая, чиито външни стени бяха украсени с изящни рисунки на водни птици. Това помещение изглеждаше по-постоянно, с плъзгаща се дървена врата, също покрита с дърворезби на птици. Отвътре чух звуците на арфата на Славея и шепот на тихи гласове. Шутът почука на вратата, изчака малко и я отвори. Видях Кетрикен, приятелката на шута Джофрон и още няколко души, които не познавах. Славея седеше на една ниска пейка и тихо свиреше, докато кралицата и другите бродираха юрган, опънат на гергеф, който изпълваше почти цялата стая. Върху юргана пресъздаваха градина с пъстри цветя. Сенч седеше недалеч от певицата. Носеше бяла риза, тъмен панталон и дълъг вълнен елек, извезан с весели мотиви. Косата му се спускаше на гърба в сива воинска опашка. На челото му лъщеше сребърният елен на Искрен. Изглеждаше няколко десетки години по-млад, отколкото в Бъкип.

Кетрикен вдигна глава и спокойно ни поздрави. Представи ме на другите като Том и учтиво попита как се възстановявам. Отговорих й, че съм добре, и тя ме покани да седна. Шутът заобиколи юргана, похвали Джофрон за ръкоделието й и когато младата жена го покани, се настани до нея. Той взе игла, вдяна в нея конец и започна да бродира измислени от него пеперуди в единия ъгъл на юргана. Двамата с Джофрон тихо заговориха за градините, които познавали. Изглежда, се чувстваха като у дома си. Не знаех какво да правя. Освен мен всички си имаха някаква работа. Чаках Кетрикен да ме заговори, ала тя продължаваше да бродира. Славея срещна очите ми и малко сковано ми се усмихна. Сенч избягваше да ме гледа, сякаш бяхме непознати.

Разговорите бяха тихи и непостоянни, главно молби към някого да подаде чиле конци или размяна на реплики за работата на другия. Славея свиреше познатите стари бъкски балади, ала без да ги пее. Никой не ми обръщаше внимание. Продължавах да чакам.

Скоро започнах да се питам дали това не е някаква форма на наказание. Опитах се да запазя спокойствие, но ставах все по-напрегнат. Трябваше да си напомням да не стискам зъби и да отпускам раменете си. Трябваше ми известно време, за да забележа подобно безпокойство и у Кетрикен. Когато кралицата бе пристигнала в Бъкип, често й бях правил компания. Бях я виждал апатична с ръкоделието си или жизнерадостна в градината си, ала сега тя яростно бродираше, като че ли от довършването на този юрган зависеше съдбата на Шестте херцогства. Беше по-слаба, отколкото си я спомнях, скулите й изпъкваха. Една година след като я бе отрязала в знак на траур, косата й все още беше твърде къса, за да може да я сплита. Светлите й кичури постоянно падаха върху челото й. Около очите и устата й имаше бръчки и тя често хапеше устни, нещо, което никога не я бях виждал да прави преди.