Робин Хоб - Тронът

Това ме бе променило. Нямаше го гнева, който бях изпитвал към Кетрикен и Сенч. Все още можех да го открия, но не и да го разпаля в себе си. За миг бях видял не само детето си, но и цялото положение от всички възможни ъгли. В техните намерения нямаше злоба, нито дори егоизъм. Те вярваха в етичността на плановете си. Аз не вярвах. Ала вече не можех напълно да отрека, че замисълът им е разумен. Това ме накара да се почувствам бездушен. Те щяха да ни отнемат детето. Можех да негодувам, ала не бях в състояние да насоча гнева си срещу тях.

Поклатих глава и се върнах в настоящето. Погледнах се в огледалото, като се питах кого ще види Кетрикен. Младежът, който бе следвал Искрен по петите и често беше играл ролята на неин придворен? Или щеше да впери очи в обезобразеното ми лице и да си помисли, че не ме познава, че старият Фиц е изчезнал? Е, тя вече знаеше откъде са ми тези белези. Моята кралица не биваше да се изненада. Щях да я оставя да прецени кой се крие зад това лице.

Овладях се и се обърнах с гръб към огледалото. Хвърлих поглед през рамо. Раната ми ми заприлича на хлътнала червена морска звезда. Кожата наоколо бе стегната и лъскава. Разкърших рамене и тя се опъна. Протегнах дясната си ръка и усетих едва доловимо придърпване. Е, нямаше смисъл да се безпокоя. Нахлузих си ризата.

Отидох да се преоблека и за своя изненада заварих шута готов да ме придружи. На леглото ми бяха оставени дрехи: бяла риза с широки ръкави от топла мека вълна, дебели тъмни вълнени панталони и тъмен кафтан. Той ми каза, че ги донесъл Сенч. Бяха съвсем обикновени.

— Подхождат ти — отбеляза шутът. Самият той носеше почти ежедневни дрехи и вълнен кафтан, но тъмносин и с везба по ръкавите и ръбовете, каквито бях виждал да носят планинците. Той подчертаваше бледността му много повече от белия, както и жълтеникавия оттенък, който започваха да придобиват очите и кожата му. Обикновено косата му сякаш свободно се носеше около лицето му, но днес я беше завързал на опашка.

— Не знаех, че Кетрикен те е повикала — казах аз, на което той мрачно отвърна:

— Още една причина да отида. Сутринта дойде да те види Сенч и се обезпокои от изчезването ти. Мисля, че се уплаши да не си избягал с вълка. Но остави съобщение за теб. Освен онези, които са идвали тук, никой друг в Джаампе не знае истинското ти име. За огромна своя изненада ще установиш, че певицата е била дискретна. Даже знахарката не знае кого е излекувала. Запомни, ти си овчарят Том дотогава, докато кралица Кетрикен не реши, че може открито да разговаря с теб. Разбра ли?

Въздъхнах. Отлично разбирах.

— Не знаех, че в Джаампе има интриги — отвърнах аз.

Той се подсмихна.

— Ти си идвал тук само веднъж, и то за кратко. Повярвай ми, интригите в Джаампе са не по-малко заплетени от бъкипските. Като чужденци, ние трябва доколкото можем да избягваме да се замесваме в тях.

— Освен в онези, които носим със себе си — казах аз. Шутът горчиво се усмихна и кимна.

Денят беше ясен и свеж. Между клоните на вечнозелените дървета се виждаше безкрайната синева на небето. Духаше лек ветрец, който носеше сухи снежни кристали по върховете на преспите. Снегът скърцаше под краката ни и студът грубо целуваше току-що избръснатите ми бузи. Чуваха се викове на играещи деца. Нощни очи наостри уши, но продължи да ни следва. Гласчетата в далечината ми напомниха за писъци на морски птици и изведнъж остро усетих липсата на бъкските брегове.

— Снощи имаше пристъп — тихо рече шутът.

— Зная — лаконично отвърнах аз.

— Кетъл много се уплаши. Най-подробно разпита Сенч за билките, които той ти приготви. И след като не те свестиха, както смяташе Сенч, Кетъл се отдръпна в ъгъла си. Седя там почти цяла вечер, плетеше и го поглеждаше неодобрително. Изпитах облекчение, когато най-сетне си тръгнаха.

Зачудих се дали Славея е останала, ала не попитах. Дори не исках да зная защо това е толкова важно за мен.

— Каква е Кетъл — неочаквано ме попита шутът.

— Каква е Кетъл ли — сепнах се аз.

— Да, точно това попитах.

— Кетъл е… — Изведнъж ми се стори странно, че не зная почти нищо за човек, с когото толкова време сме пътували заедно. — Мисля, че е израснала в Бък. И после е странствала, за да изучава свитъци и пророчества. И се е върнала, за да потърси Белия пророк. — Свих рамене. Сам разбирах колко оскъдни са сведенията ми.

— Кажи ми, намираш ли я… особена?

— Какво?

— Не ти ли се струва, че в нея има нещо, нещо, което… — Той сърдито поклати глава. За пръв път виждах шутът да търси нужните думи. — Понякога усещам, че по някакъв начин е свързана с нас. Друг път ми се струва просто любопитна старица, която просто не е подбрала добре спътниците си.