Робин Хоб - Тронът

И разбрах колко отдавна не съм го виждал.

Блестящата чернота на очите му се беше превърнала в мътен мрак. Плащът, който развяваше вятърът, представляваше парцалива дрипа. Кожата на ботушите му бе изтъркана, шевовете зееха разпорени. Крачките му бяха неуверени, неравномерни. Дори вятърът да не го брулеше, съмнявам се, че щеше да върви стабилно. Устните му бяха бледи и напукани, лицето му имаше сивкав оттенък, сякаш кръвта бе напуснала тялото му. Беше имало лета, когато до такава степен бе използвал Умението срещу алените кораби, че тялото му губеше плътта и мускулите си и той се превръщаше в сух скелет без никаква жизненост. Сега му оставаше само жизнеността, възлести мускули се обтягаха върху кости, почти лишени от плът. Искрен беше въплъщение на изтощена целенасоченост. На крака го държеше единствено волята му. И го тласкаше към вълшебния поток.

Не зная откъде намерих сили да се съпротивлявам. Може би защото за миг бях спрял и се бях съсредоточил върху Искрен, и бях видял, че целият свят ще изгуби, ако той престане да съществува в този си вид. Какъвто и да бе източникът на волята ми, аз я изправих срещу неговата. Хвърлих се на пътя му, но той мина през мен. Не бях там.

— Моля те, Искрен, спри, почакай — извиках аз и се метнах към него, перце, яростно носено от вятъра. Нямах никакво въздействие върху него. Дори не спря.

— Някой трябва да го направи — тихо каза той. И след три крачки прибави: — Известно време се надявах, че няма да съм аз. Но все се питах кой друг. — Искрен се обърна към мен и ме погледни с изгорелите си на пепел очи. — Няма друг отговор. Трябва да съм аз.

— Спри, Искрен — продължих да го умолявам, ала той не спираше. Нито бързаше, нито се влачеше, просто вървеше по пътя като човек, който е преценил оставащото му разстояние и е преценил силите си.

Усетих, че енергията ми отслабва. За миг се уплаших, че спящото ми тяло ще ме привлече обратно в себе си и ще изгубя Искрен. После осъзнах друга, също толкова голяма опасност. След толкова продължителна връзка той притегляше след себе си и мен и аз също можех да се удавя в тази магическа река. Ако тялото ми се намираше там, сигурно щях да се вкопча в нещо. И докато умолявах моя крал да спре и да ме изслуша, се задържах по единствения друг начин, който ми хрумна. Пресегнах се с Умението си към другите, чийто живот се докосваше с моя: Моли, дъщеря ми, Сенч и шута, Бърич и Кетрикен. Чрез Умението не бях поддържал връзка с тях, затова тази опора бе несигурна, още повече че се боях Уил, Карод или дори Бърл да не ме усетят. Стори ми се, че това забави Искрен.

— Моля те, почакай — отново казах аз.

— Не — тихо отвърна той. — Не се опитвай да ме разубедиш, Фиц. Трябва да го направя.

Никога не бях мислил да премеря силата на Умението си срещу тази на Искрен. Никога не бях предполагал, че може да се изправим един срещу друг. Ала докато продължавах да се блъскам в него, се чувствах като дете, което рита и крещи, докато баща му невъзмутимо го отнася на леглото. Искрен не само не обръщаше внимание на нападението ми. Усещах, че волята и съсредоточеността му са насочени другаде. Той неумолимо напредваше към черната река и носеше съзнанието ми със себе си. Инстинктът за самосъхранение ми даде нови сили. Аз се напрегнах да го отблъсна, да го повлека назад, ала напразно.

Но в моята борба имаше някаква ужасна двойственост. Копнеех той да спечели. Ако надделееше и ме привлечеше със себе си, аз нямаше да съм виновен. Можех да се разтворя за онзи поток от енергия и да се пропия с него. Това щеше да е краят на всички мъки, крайното избавление. Бях се уморил от съмнения и угризения, от вярност и дълг. Ако Искрен ме отнесеше със себе си в реката на Умението, най-сетне щях да се предам без срам.

Накрая стигнахме до сияйния поток. Погледнах го със собствените си очи. Нямаше плавно спускащ се бряг, само остър като нож ръб и твърдата земя отстъпваше мястото си на течащата другост. Втренчих се в нея и я видях като чуждо тяло в нашия свят, като изкривяване на самата му природа. Искрен тежко се отпусна на едно коляно и впери очи в черния блясък. Не знаех дали се колебае да се сбогува със стария живот, или е спрял да събере воля да се самоунищожи. Моята воля за съпротива се стопи. Това бе врата към друг свят, който дори не можех да си представя. Жаждата и любопитството ни притегляха към ръба.

В следващия миг той потопи ръце в магията.

Споделих внезапното му познание. И едновременно с него изкрещях, когато горещото течение започна да разяжда плътта и мускулите му. Кълна се, че усетих киселината да облизва оголените кости на пръстите и китките му. Познах неговата болка. И все пак на лицето му грееше възторжена усмивка. Връзката ми с него изведнъж стана слаба и не ми позволяваше да изпитвам всичките му усещания. Копнеех да съм до него, да оголя собствената си плът за тази вълшебна река. Споделях убедеността му, че може да сложи край на цялата болка, ако се предаде и целият се хвърли в потока. Толкова лесно. Само трябваше да се понаведе напред и да скочи. Искрен застана на колене. От лицето му капеше пот и вдигаше пара в реката. Главата му беше наведена, раменете му ту се повдигаха, ту се спускаха от тежкото му дишане. Сетне ненадейно той тихо ме помоли: