Робин Хоб - Тронът

— Нищо ми няма — тъпо я успокоих аз. — Просто си мислех, че ще ми е приятно известно време да помагам на шута да прави кукли.

Тя се намръщи.

— Все пак не разбирам какво виждаш в него. Защо не се настаниш някъде по-близо до нас с Кетрикен? Вече нямаш нужда от много грижи, време е да заемеш полагащото ти се място до кралицата.

— Когато кралицата ме повика, ще отида при нея — отвърнах аз.

Паметта ми се бунтува и не желае да си спомня онези последни дни в Джаампе. Обзе ме мрачно настроение, което оставаше непроменено от приятелството и брендито. Нямах нито енергия, нито воля за действие.

— Ако съдбата е някаква огромна вълна, която ще ме помете, каквито и решения да взимам, няма смисъл да взимам никакви решения. Да прави с мен каквото ще — една вечер многословно, макар и малко пиянски заявих на шута. Той не отговори, просто продължи да вчесва козината на куклата на вълка. Буден, но мълчалив, Нощни очи лежеше в краката му. Когато пиех, вълкът затваряше ума си за мен и изразяваше отвращението си, като не ми обръщаше внимание. Кетъл плетеше в ъгъла до огнището и изглеждаше ту разочарована, ту недоволна. Сенч седеше срещу мен. Пред него имаше чаша чай и очите му бяха студени като нефрит. Няма нужда да отбелязвам, че пиех сам. Вече трета вечер. Проверявах теорията на Бърич, че макар да не е в състояние да разреши нищо, пиенето може да направи нетърпимото поносимо. Ала не действаше. Колкото повече пиех, толкова по-нетърпимо ми се струваше положението. И толкова по-непоносим ставах за своите приятели.

Денят ми бе донесъл повече, отколкото можех да издържа. Сенч най-после беше дошъл, за да ми съобщи, че Кетрикен иска на другия ден да ме види. Отвърнах, че ще отида. След известно настояване от негова страна обещах да съм спретнат — изкъпан, избръснат, чисто облечен и трезвен. В момента за мен не можеше да се каже нито едно от тези неща. Моментът не бе подходящ да споря със Сенч, но разсъдъкът ми беше толкова замъглен, че опитах. Задавах му войнствени и обвиняващи въпроси. Той спокойно ми отговаряше. Да, подозирал, че Моли носи моето дете, да, настоял Бърич да се грижи за нея. Бърич вече й осигурявал пари и подслон. Не искал да живее в нейния дом, но когато Сенч му посочил опасностите за нея и детето, ако ги разкрие някой друг, Бърич се съгласил. Не, не ми бил казал. Защо? Защото Моли принудила Бърич да й обещае, че няма да ми каже за бременността й. Тя поставила условието Сенч също да уважава това обещание. Отначало Бърич се надявал, че сам ще отгатна причината за изчезването й. Той също споделил със Сенч, че щом се родяло бебето, щял да се смята за свободен от обещанието си и да ми съобщи — не че е бременна, а че имам дете. Въпреки състоянието си разбирах, че това е единствената хитрост, която бе можел да си позволи Бърич. Част от мен оценяваше, че е бил готов да наруши обещанието си заради мен. Но когато отишъл да ми каже за раждането на дъщеря ми, открил доказателство за моята смърт.