Робин Хоб - Тронът

— Сенч — казах аз. Той се беше отдалечил до огнището и се взираше в него. Когато го повиках, рязко се обърна към мен.

— Не ми обеща — напомних му.

— Вярно — мрачно се съгласи той. — Не ти обещах. Времената са прекалено несигурни за такова обещание.

Дълго само го гледах. След много време Сенч поклати глава и се извърна. Не можеше да срещне очите ми. Но не ме излъга. Значи всичко зависеше от мен.

— Имаш мен — тихо му казах аз. — Ще направя всичко възможно, за да ти доведа Искрен и да го върна на трона. Ако се наложи, ще имаш моята смърт. Нещо повече, ще имаш живота ми, Сенч. Но не и този на детето ми. Не и живота на моята дъщеря.

Той ме погледна и бавно кимна.

Възстановявах се бавно и мъчително. Струваше ми се, че трябва да се наслаждавам на всеки ден в меко легло, на всяка хапка храна, на всеки миг спокоен сън. Ала не беше така. Измръзналата кожа на пръстите на ръцете и краката ми се белеше и се закачаше за всичко, а новата отдолу бе ужасно нежна. Знахарката идваше всеки ден да ме преглежда. Твърдеше, че трябвало да поддържа раната на гърба ми отворена, за да може да тече. Омръзна ми от отвратително смърдящите превръзки, които сваляше, и още повече ми омръзна да човърка раната, за да не се затвори прекалено рано. Напомняше ми на гарван, кълвящ умиращо животно, и когато един ден нетактично й го казах, тя ми се изсмя.

След няколко дни отново бях на крака. Научих се да притискам лакти към тялото си, за да огранича движенията на гръбните си мускули, научих се да вървя така, сякаш балансирам с кошница яйца на главата. Въпреки това бързо се уморявах и често нощем отново изгарях от треска. Всеки ден ходех на баня и макар че отпускането в горещата вода успокояваше тялото ми, нито за миг не забравях, че именно там Славен се беше опитал да ме удави и че там бях видял Бърич повален на земята. Тогава в главата ми започваше да кънти „Ела при мен, ела при мен“ и скоро не можех да мисля за нищо друго, освен за Искрен. Това не ми носеше покой. Започнах да планирам всички подробности от предстоящото си пътуване. Направих мислен списък на снаряжението, което трябваше да измоля от Кетрикен, и дълго умувах дали да взема кон. Накрая се отказах. Нямаше къде да му осигуря паша и не исках да го мъча. Не можех да взема кон, само за да го уморя от глад. Знаех също, че скоро трябва да помоля да ме допуснат в библиотеката, за да потърся оригинала на Искреновата карта. Ужасявах се от срещата с Кетрикен, защото тя изобщо не ме бе повикала.

Всеки ден си напомнях за тези неща, всеки ден ги отлагах за утре. Все още не можех да вървя много, без да си почивам. Нарочно започнах да се насилвам да ям повече и да увеличавам физическото напрежение. Шутът често идваше с мен на тези разходки. Знаех, че мрази студа, но безмълвната му компания ми доставяше прекалено голямо удоволствие, за да му предложа да си стои на топло. Веднъж ме заведе да видя Сажда и тя ме посрещна с такава радост, че оттогава започнах ежедневно да я посещавам. Коремът на старата кобила се издуваше от жребчето на Дорест — щеше да се ожреби в началото на пролетта. Изглеждаше здрава, но възрастта й ме безпокоеше. Кроткото й присъствие удивително ме успокояваше. Раната ме болеше, когато се грижех за нея, но въпреки това го правех. Грижех се и за Дорест. Енергичният млад жребец имаше нужда от повече внимание, отколкото получаваше. Бърич страшно ми липсваше.

Вълкът идваше и си отиваше, когато си иска. Присъединяваше се към нас с шута по време на разходките ни, после влизаше в колибата по петите ни. Почти ме безпокоеше бързината, с която се приспособяваше. Шутът мърмореше, че по вратата имало следи от нокти и по чергите оставали валма козина, но двамата си допадаха. На работната маса започнаха да се появяват части от марионетка на вълк. Нощни очи хареса кимионовия сладкиш, който беше любим и на шута. Втренчено го наблюдаваше винаги, когато ядеше, и на пода в краката му се събираха цели локвички слюнка, докато шутът не се смилеше над него. Скарах се и на двамата, напомних им какво може да се случи със зъбите и козината му от много сладко, ала те не ми обърнаха внимание. Сигурно малко ревнувах, докато един ден Нощни очи не ме попита: „Защо да не вярвам на онези, на които имаш доверие ти?“ Нямаше какво да му отговоря.

— Кога стана майстор на играчки — небрежно попитах шута веднъж. Бях се подпрял на масата му и наблюдавах как пръстите му нанизват на конеца крайниците и тялото на една марионетка. Вълкът лежеше в краката ни и спеше.