Робин Хоб - Тронът

Той сви едното си рамо.

— Когато пристигнах, разбрах, че в двора на крал Ейод няма място за шут. — Той въздъхна. — Пък и нямах желание да съм шут на друг, освен на крал Умен. Затова затърсих друг начин да си изкарвам прехраната. Една вечер, доста пиян, се запитах в каква роля съм най-добър. „Ами, в тази на марионетка“ — отговорих си. Съдбата да ме дърпа за конците и после да ме захвърля. И реших, че вече няма да танцувам по заповед на конците, а че самият аз ще ги дърпам. На другия ден подложих решението си на проверка и установих, че ми харесва. Простите играчки, с които бях израснал, и онези, които бях виждал в Бък, изглеждаха невероятно чудни на планинските деца. Открих, че почти не се налага да общувам с възрастните, което напълно ме устройваше. Децата тук от малки се научават да ловуват, да тъкат и да обработват земята. Затова търгувам с тях, за да си осигурявам необходимото. Децата много по-бързо възприемат необичайното. Те признават любопитството си, разбираш ли, без да презират онова, което го предизвиква.

Светлите му пръсти внимателно завързаха възела. Той вдигна творението си и го накара да ми потанцува.

Наблюдавах веселата му игра с желанието като дете да съм имал толкова пъстро боядисана и фино огладена кукла.

— Искам дъщеря ми да има такива неща — чух се да казвам. — Хубави играчки и меки пъстри ризи, красиви панделки и кукли.

— Ще има — сериозно ми обеща той. — Ще има.

Дните бавно се нижеха. Ръцете ми възвърнаха нормалния си вид, дори отново ми излязоха мазоли. Знахарката каза, че нямало нужда да ми превързват гърба. Започнах да ставам неспокоен, ала знаех, че все още нямам достатъчно сили, за да тръгна на път. Нервността ми на свой ред въздейства на шута. Не бях забелязал, че се разхождам из стаята, докато една вечер той не стана от стола си и не премести масата на пътя ми, за да ме накара да променя курса си. И двамата се засмяхме, но това не разпръсна скритото напрежение. Убеждавах се, че прогонвам спокойствието навсякъде, където отида.

Кетъл редовно ме посещаваше и ме разсейваше с познанията си за Белия пророк. В свитъците често се споменавал Катализатора. Понякога шутът участваше в разговорите ни, но обикновено просто сумтеше, докато старицата се опитваше да ми обясни всичко. Почти ми липсваше киселата й мълчаливост.

Признавам също, че колкото повече приказваше, толкова повече се чудех, че една жена от Бък изобщо е рискувала толкова много да се отдалечи от дома си, за да се посвети на чуждо учение, което някой ден пак щеше да я върне в родината й. Но предишната Кетъл отново се проявяваше, когато тя отклоняваше плахо зададените ми въпроси.

Идваше и Славея, макар и не толкова често, колкото старицата, и избираше моментите, когато шута го нямаше. Двамата като че ли не можеха да стоят в една и съща стая, без да се заяждат. Още щом започнах да ставам от леглото, тя ме убеди да излизам навън заедно с нея, навярно за да избегне компанията на шута. Предполагам, че тези разходки са ми били от полза, ала не ми бяха приятни. Зимният студ ми бе дошъл до гуша, а разговорите с нея ме караха да се чувствам неспокоен. Често приказваше за войната в Бък, разправяше ми слухове, които чуваше от Сенч и Кетрикен, защото редовно се срещала с тях. Вечер им пеела и доколкото можела със здравата си ръка, свирела на взета на заем арфа. Живеела в главната зала на кралската резиденция. Този дворцов живот, изглежда, й допадаше. Често изглеждаше въодушевена и възбудена. Пъстрите дрехи на планинците подчертаваха тъмната й коса и очи, а студът караше лицето й да поруменява. Очевидно напълно се беше възстановила от нещастията си и отново бе изпълнена с жизнерадост. Дори ръката й бързо заздравяваше и Сенч й беше помогнал да си намери дърво за нова арфа. Срамувах се, че оптимизмът й само ме кара да се чувствам по-стар, слаб и уморен. Час-два с нея ме изтощаваха така, сякаш съм упражнявал своеволна кобилка. Постоянно ме караше да се съгласявам с нея. Често не можех.

— В негово присъствие ставам нервна — веднъж ми каза тя в една от честите си речи против шута. — Не е заради цвета на кожата му, а заради поведението му. Никога не е любезен с никого, даже с децата, които идват да купуват играчките му. Забелязал ли си как ги дразни и им се подиграва?

— Той ги обича и те го обичат — уморено отвърнах аз. — Не ги дразни от жестокост. Дразни ги така, както дразни всички. На тях им харесва. Никое дете не обича да му говорят снизходително. — Кратката разходка ме бе изтощила, ала не исках да й го призная. И ми беше омръзнало все да го защитавам.