Робин Хоб - Тронът

— Благодаря — отвърнах сухо.

— Моля. Макар да признавам, че точно в онзи ден ни се бяха струпали много неща.

— Бих дал всичко, за да мога да се върна във времето и да й кажа, че нашето дете ще е най-важното нещо на света за мен. По-важно от краля и страната.

— О? Значи щеше да напуснеш Бъкип, за да я последваш и да я пазиш?

— Нямаше да мога — признах аз. Думите ме задавиха и ги промих с бренди.

— Зная, че нямаше да можеш. Разбирам те. Виждаш ли, никой не може да избегне съдбата си. Поне докато сме впримчени в хамута на времето. И никое дете не е в състояние да избегне бъдещето, което съдбата му определи — по-тихо прибави той. — Нито шут, нито копеле. Нито дъщеря на копеле.

Полазиха ме тръпки. Въпреки че не вярвах, се боях.

— Искаш да кажеш, че знаеш нещо за нейното бъдеще, така ли?

Шутът въздъхна и кимна. После се усмихна и поклати глава.

— Ето как стоят нещата за мен. Зная нещичко за това кой ще наследи Пророците. Ако родът продължи с наследница, след години несъмнено ще прочета някое древно пророчество и ще кажа: „А, да, ето, било е предсказано какво ще се случи“. Никой не разбира пророчествата преди да се изпълнят. Същото е като с конските подкови. Ковачът ти показва парче желязо и ти си мислиш, че няма да стане. Но след като мине през огъня и наковалнята, ето, подковата идеално пасва на копитото на коня ти.

— Според твоите думи пророците изричат предсказанията си така, че да са верни след свършения факт, така ли?

Той наклони глава.

— И също като добрия ковач, добрият пророк ти показва, че предсказанието е абсолютно точно. — Шутът взе празната чаша от ръката ми. — Трябва да спиш. Утре знахарката ще ти извади върха на стрелата. Ще имаш нужда от всичките си сили.

Кимнах и внезапно усетих, че клепачите ми натежават.

Сенч хвана китките ми и здраво ги дръпна надолу. Гърдите и бузата ми се притиснаха към твърдата дървена пейка. Шутът възседна краката ми и прикова хълбоците ми с тежестта си. Дори Кетъл бе опряла длани върху голите ми рамене и ме притискаше към дъската. Чувствах се като прасе, което ще колят. Славея стоеше наблизо с превръзки и леген гореща вода. Докато Сенч опъваше ръцете ми надолу, сякаш цялото ми тяло щеше да се разцепи от разлагащата се рана на гърба ми. Знахарката приклекна до мен. Зърнах клещите, които държеше. Черно желязо. Навярно взети на заем от ковача.

— Готови ли сте — попита тя.

— Не — изсумтях аз. Не ми обърнаха внимание. Не говореше на мен. Цялата сутрин беше работила върху мен, като че ли бях строшена играчка, стискаше и изцеждаше отвратителните течности от инфекцията в гърба ми, докато аз се гърчех и проклинах. Никой не забелязваше ругатните ми, освен шута, който предлагаше по-подходящи варианти. Той отново приличаше на себе си. Бе убедил Нощни очи да излезе. Усещах, че вълкът обикаля пред вратата. Бях се опитал да му обясня какво трябва да се направи. Често му бях вадил таралежови бодли и той имаше някаква представа за необходимата болка. Въпреки това споделяше ужаса ми.

— Започвай — каза Сенч на знахарката. Главата му беше над моята, брадата му драскаше обръснатата ми буза. — Спокойно, момчето ми — прошепна той в ухото ми. Студените клещи се притиснаха към възпалената ми плът.

— Не дишай тежко. Не мърдай — строго ми нареди знахарката. Опитах. Струваше ми се, че ги забива в гърба ми в търсене на опора. След цяла вечност тя каза: — Дръжте го. — Клещите се стегнаха. Жената дръпна и разкъса гърба ми.

Поне така го усетих. Спомням си изстъргването на метал в кост. Мигом забравих решението си да не викам. Изревах от болка и изгубих съзнание. Отново потънах на онова смътно място, до което не могат да стигнат нито сънят, нито бодърстването. По време на треската добре го бях опознал.

Реката на Умението. Бях в нея и тя беше в мен. Само на една крачка, винаги бе била само на една крачка. Откъсване от болката и самотата. Бърза и сладостна. Олюлявах се в нея, разпадах се като разплетено плетиво. Цялата ми болка също се разпадаше. „Не — твърдо ми забрани Искрен. — Върни се, Фиц.“ Като че ли казваше на малко дете да се дръпне от огъня. Подчиних се.

Като изплуващ на повърхността гмурец, се озовах отново на твърдата пейка и чух гласовете над себе си. Светлината изглеждаше слаба. Някой възкликна, че имало много кръв, и поиска кърпа с увит в нея сняг. Усетих, че я притискат към гърба ми, и в същия миг върху чергата падна подгизнал червен парцал. Петното плъзна по вълната и аз потекох заедно с него. Плувах и в стаята гъмжеше от черни точици. Знахарката се суетеше край огъня, после извади от пламъците нажежен до бяло ръжен и тръгна мен.