Робин Хоб - Тронът

Славея си свали ръкавиците. Едната й ръка все още бе бинтована. Тя ме докосна по челото с другата. Дланта й беше приятно студена. Странно, че студът толкова ме успокояваше.

— Той гори! — обвинително заяви певицата на шута. — Нямаш ли малко здрав разум да му дадеш чай от върбова кора?

Шутът продължи да дяла дървото.

— До коляното ти има цяло котле чай, ако не си го преобърнала. Ако успееш да го накараш да изпие още, ще се справиш по-добре от мен.

— Няма да е трудно — самонадеяно отвърна Славея. После с по-нежен глас се обърна към мен. — Обецата ти не е изгубена. У мен е. — Тя я извади от кесията на колана си. Някаква малка част от мен бе в достатъчно добро състояние, за да забележи, че певицата е топло облечена в планински дрехи. Докато ми слагаше обецата на ухото, усетих, че дланите й са студени и малко загрубели.

— Защо е у теб?

— Помолих Кетъл да ми я донесе — отвърна откровено Славея. — След като той не искаше да ме пусне при теб. Трябваше да имам нещо, с което да докажа на Кетрикен, че не лъжа. Днес разговарях с нея и със съветника й.

Името на кралицата проникна през блуждаещите ми мисли и ми помогна да се съсредоточа.

— Кетрикен! Какво си направила — извиках ужасено. — Какво й каза?

Славея се сепна.

— Ами, всичко, което трябва да знае, за да може да ти помогне. Че си жив. Че Искрен не е мъртъв и че ти ще го откриеш. Че трябва да прати вест на Моли, за да я окуражи да се грижи за детето ти, докато се завърнеш. Че…

— Аз ти се доверих! Доверих ти тайните си, а ти ме предаде. Какъв глупак съм бил — изпъшках отчаяно. Всичко, всичко беше изгубено.

— Не, аз съм глупакът — намеси се шутът и бавно се приближи и ме погледна. Никога не го бях виждал толкова блед. — Детето е твое — каза сякаш на себе си старият ми приятел. — Истинско дете от рода на Пророците. — Жълтите му очи мъждукаха като гаснещ огън. — Ти знаеш какво означава такава новина за мен. Защо? Защо ме излъга?

Не знаех кое е по-лошо — мъката в очите на шута или триумфът в погледа на Славея.

— Трябваше да излъжа, за да си запазя детето! Тя е моя дъщеря, а не наследница на Пророците! — отчаяно извиках аз. — Моя и на Моли! Дете, което ще отглеждаме и обичаме, а не инструмент в ръцете на някакъв си създател на крале. И Моли не бива да научи, че съм жив, от никой друг, освен от самия мен! Как можа да ми направиш такова нещо, Славея? Защо съм такъв идиот, защо изобщо разкрих тези неща на някого?

На лицето на Славея също се изписа оскърбено изражение. Тя сковано се изправи и задавено отвърна:

— Само се опитвах да ти помогна. Да ти помогна да направиш каквото трябва. — Вятърът отвори вратата зад нея. — Тя има право да знае, че съпругът й е жив.

— За коя говориш — попита един леден глас. За мой ужас Кетрикен влетя в стаята, следвана по петите от Сенч. И ме погледна. Лицето й беше ужасно. Скръбта я беше опустошила, бе издълбала дълбоки бръчки край устата й, беше стопила плътта на бузите й. Сега в очите й бушуваше и гняв. Вятърът, който бе нахлул с тях, ме вледени. После вратата се затвори и погледът ми обходи познатите лица. Стаичката сякаш се препълни с впити в мен студени очи. Запремигвах. Бяха толкова много, толкова близо, и всички ме гледаха. Никой не се усмихваше. Нямаше приветствени възгласи, нямаше радост. Само гняв, който бях събудил с предизвиканите от мен промени. Ето как посрещаха Катализатора. На нито едно от лицата не забелязвах изражението, което се бях надявал да видя.

Освен на лицето на Сенч. Той прекоси стаята с няколко крачки, като в движение свали ръкавиците си. Когато свали качулката на зимния си плащ, видях, че бялата му коса е завързана на воинска опашка. На главата си носеше кожена лента със сребърен медальон на челото. Елен с наведени за нападение рога. Знакът, който ми беше дал Искрен. Славея побърза да се отдръпне от пътя му. Без дори да я погледне, той седна на пода до леглото ми, взе ръката ми в своята и присви очи, щом хвана измръзналите ми пръсти.

— О, момчето ми, момчето ми! Мислех, че си умрял! Когато Бърич ми прати вестта, че е открил трупа ти, сякаш сърцето ми щеше да се пръсне. Думите, които си разменихме на раздяла… но ти си тук и си жив, макар че не си здрав.

Наведе се и ме целуна. Дланта, която притисна до бузата ми, бе мазолеста, белезите почти не се виждаха по загрубялата плът. Вгледах се в очите му и видях радост. Сълзи замъглиха очите ми.

— Наистина ли ще вземеш дъщеря ми, за да я качиш на престола? — Трябваше да попитам. — Поредното копеле за рода на Пророците… Ще позволиш ли да бъде използвана така, както използваха нас?