Робин Хоб - Тронът

— Жалко, че не си успял да убиеш Славен — отбеляза шутът.

— Зная. Опитах. Провалих се и като заговорник, и като убиец.

Той сви рамене.

— Никога не си бил добър. Грозотата така и не успя да се пребори с наивността ти, сякаш просто не вярваше в злото. Това най-много ми харесваше в теб. — Шутът леко се олюля. — И пак това най-много ми липсваше, когато беше мъртъв.

Глупаво се усмихнах.

— Преди си мислех, че това е красотата ми.

Известно време шутът просто ме гледаше. После се извърна и тихо рече:

— Не е честно. Ако бях трезвен, никога нямаше да го кажа. И все пак… О, Фиц. — Той отново се обърна към мен и нежно поклати глава. Заговори без обичайната си подигравателност, което напълно го променяше. — Навярно наполовина се дължеше на това, че изобщо не го съзнаваш. Не като Славен. Виж, той е хубавец, но отлично го знае. Никога няма да го видиш с разчорлена коса или зачервен от вятъра.

За миг се почувствах странно неловко. После отвърнах:

— Нито със стрела в гърба, за съжаление. — Двамата избухнахме в глупашки смях, който разбират само пияните. Това обаче разбуди болката ми и аз се задъхах. Шутът се изправи по-стабилно, отколкото очаквах, вдигна влажната торбичка от гърба ми и я смени с друга, почти неприятно топла, която взе от гърнето в огнището. После приклекна до мен и се вгледа в лицето ми. Жълтите му очи бяха непроницаеми, също като някогашните му безцветни. Той постави студената си длан на бузата ми, сетне отметна кичурите коса от челото ми.

— Утре — мрачно рече шутът. — Утре пак ще сме на себе си. Шутът и копелдакът. Или Белия пророк и Катализатора, ако искаш. Ще трябва да приемем тези си роли, колкото и да не ни харесват, и да изпълним всичко, което ни е посочила съдбата. Но сега ще ти кажа нещо, само между нас, и единствено защото аз съм си аз и ти си си ти. Радвам се, радвам се, че си жив. Радвам се, че съдбата е избрала животът ми да е преплетен с твоя.

Наведе се и за миг притисна чело към моето. После тежко въздъхна и се отдръпна.

— Спи, момко — имитира той гласа на Сенч. — Утрото настъпва рано. И ни чака работа. — Шутът се засмя. — Трябва да спасим света.

Следващите дни бяха само периоди на бодърстване, редуващи се с трескави сънища. Или краткият ми разговор с шута бе изчерпал всичките ми сили, или най-после се бях почувствал в достатъчна безопасност, за да се предам на болестта. Навярно и двете. Лежах край огнището на шута и се чувствах ужасно измъчен, ако изобщо изпитвах нещо. Ту идвах на себе си, ту се унасях, но Искреновото „Ела при мен, ела при мен“ никога не бе много надалеч, като барабан, отмерващ темпото на болката ми. В мъглата на треската чувах и други гласове, ала неговият постоянно кънтеше в главата ми.

— Тя смята, че търси теб. И аз така мисля. Трябва да се срещнеш с нея. Изминала е дълъг път, за да търси Белия пророк — тихо и настойчиво каза Джофрон.

Чух шута рязко да оставя пилата си.

— Тогава й кажи, че греши. Кажи й, че съм Белия майстор на играчки. Кажи й, че Белия пророк живее по-нататък по улицата, през пет врати вляво.

— Няма да се подиграя с нея — сериозно отвърна Джофрон.

— Идва отдалеч и едва не е изгубила живота си. Хайде, свещени, тя чака отвън. Няма ли да поговориш с нея поне за малко?

— Свещени — презрително изсумтя шутът. — Четеш прекалено много стари свитъци. Както и тя. Не, Джофрон. — После въздъхна и се смили. — Кажи й, че ще поговоря с нея след два дни. Но не днес.

— Добре. — Джофрон очевидно не одобряваше решението му. — Но с нея има още една. Пътуваща певица. Едва ли ще я отпратя толкова лесно. Според мен тя търси него.

— О, никой не знае, че той е тук. Освен ние с теб и знахарката. Той иска да го оставят на мира, докато не оздравее.