Робин Хоб - Тронът

Сетне той рязко се надигна и се прокашля. Избърса с ръкав очите си — детински жест, който съвсем ме размекна. Дълбоко си поех дъх и се овладях.

— Променил си се — успях да кажа.

— Нима? Сигурно съм се променил. Как може да не съм се променил? Мислех те за мъртъв и целия си живот — за провален. А сега си връщам и теб, и целта на живота си… Отворих очи за теб и ми се стори, че сърцето ми ще спре, че най-сетне съм полудял. После ти изрече името ми. Променил съм се, казваш? Повече, отколкото можеш да си представиш, също както си се променил и ти. Тази нощ аз сам не се познавам. — Никога не бях чувал шута да дрънка такива глупости. Той си пое дъх и хрипливо изрече следващите думи: — Цяла година те смятах за умрял, Фиц. Цяла година.

Шутът продължаваше да държи ръката ми. Усетих тръпките, които го побиха. После изведнъж се изправи.

— И двамата имаме нужда от нещо за пиене. — Той се отдалечи от мен. Беше пораснал, но по-скоро на ширина, отколкото на височина. Тялото му вече не бе детско. Беше строен и мършав както винаги, мускулест като всеки акробат. Донесе от един шкаф бутилка и две чаши. Отпуши шишето и усетих топлината на брендито още преди да налее. Той отново седна до мен и ми подаде едната чаша. Успях да я хвана въпреки почернелите върхове на пръстите си. Той, изглежда, бе възвърнал донякъде предишното си самообладание. Погледна ме над ръба на чашата. Вдигнах глава и отпих. Половината глътка потече по брадата ми и се задавих така, сякаш за пръв път опитвам алкохол. Сетне усетих горещината в корема си. Шутът поклати глава и внимателно избърса лицето ми.

— Трябваше да се вслушам в сънищата си. Все сънувах, че идваш. Никога не казваше повече. „Идвам“ — само това. Но аз бях убеден, че съм се провалил, че Катализатора е мъртъв. Дори не успях да те позная, когато те вдигнах от земята.

— Шуте — промълвих. Искаше ми се да замълчи. Просто поне за малко копнеех да съм в безопасност и да не мисля за нищо. Той не разбираше.

Погледна ме и се ухили с предишната си лукава шутовска усмивка.

— Все още не разбираш, нали? Когато научихме, че си умрял, че Славен те е убил… животът ми свърши. И стана още по-зле, когато започнаха да се стичат поклонници, които ме смятаха за Белия пророк. Знаех, че съм Белия пророк. Зная го от дете, както и онези, които ме отгледаха. Пораснах с мисълта, че някой ден ще дойда на север, ще те открия и двамата ще насочим времето по правилния му курс. Цял живот съм знаел, че ще го направя…

— Още бях дете, когато се отправих на път — продължи той. — Сам стигнах до Бъкип, за да търся Катализатора, когото единствено аз можех да позная. Намерих те и те познах, макар и ти да не знаеше. Следях бавното развитие на събитията и виждах, че всеки път ти беше камъчето, което караше колелото да променя древния си път. Опитвах се да ти говоря за това, но ти не искаше и да чуеш. Катализатор ли? Не и ти, о, не! — Той се засмя почти нежно. Пресуши на една глътка остатъка от брендито си и повдигна моята чаша към устните ми. Отпих.

Шутът се изправи, обиколи стаята, после спря, наля си пак и се върна при мен.

— Видях всичко да се люлее на ръба на разрухата. Но ти винаги беше там, неразигравана карта, страна на зара, която никога не се е падала. Когато умря моят крал, както знаех, че трябва да се случи, имаше наследник на Пророческия род и Фицрицарин беше жив, Катализатора, който щеше да промени всичко така, че този наследник да се възкачи на престола. — Той пак пресуши брендито си и усетих острия мирис на алкохола в дъха му. — Избягах. Избягах с Кетрикен и нероденото дете, скърбях и въпреки това бях убеден, че всичко ще е както трябва. Защото ти беше Катализатора. Но когато до нас достигна вестта, че си умрял… — Шутът рязко замълча. Когато се опита отново да заговори, гласът му бе изгубил мелодичността си. — Това ме превърна в лъжа. Как можех да съм Белия пророк, щом Катализатора беше мъртъв? Какво можех да предскажа? Промените, които можеха да настъпят, ако ти беше останал жив ли? Просто щях да гледам как светът все по-дълбоко потъва в разруха. Вече нямах цел. Разбираш ли, твоят живот беше обвързан с моя. Започнах да се чудя дали светът е такъв, какъвто смятах аз. Дали изобщо съм бял пророк, или това е някаква особена лудост, самозаблуда, която носи утеха на един изрод. Цяла година, Фиц. Цяла година! Скърбях за приятеля, когото бях изгубил, скърбях за света, който някак си бях обрекъл. Аз бях виновен за всичко. И когато детето на Кетрикен, моята последна надежда, се роди неподвижно и синьо, кой друг можеше да е виновен, освен мен?