Робин Хоб - Тронът

— Знам един-два. Трици и подрумче например — отвърна младата жена.

— Ще свърши работа. Ще ми се да можех сама да се погрижа за него, но трябва да ида при други. Снощи са нападнали Кедров хълм. Пристигна гълъб с вестта, че след оттеглянето на ратниците имало много ранени. Трябва да го оставя при вас.

— При това в моето легло — мрачно прибави мъжът с ръце като от слонова кост. Чух вратата да се затваря след знахарката.

Поех си дъх, но нямах сили да говоря.

Чух мъжа да се движи из колибата, разнесе се звук от наливане на вода и местене на съдове. Към мен се приближиха стъпки.

— Мисля, че се е свестил — тихо каза Джофрон.

Леко кимнах.

— Тогава се опитай да му дадеш това и после го остави да почива. Ще се върна с триците и подрумчето за компреса. И със завивки за мен — нали той трябва да остане в леглото.

Пред очите ми се появи табла с паница и чаша. До мен седна една жена. Не можех да видя лицето й, но тъканта на полата й беше планинска. Тя загреба с лъжицата в паницата и ми я поднесе. Предпазливо я опитах. Някакъв бульон. От чашата се носеше мирис на лайка и валериан. Чух вратата да се отваря и отново да се затваря. Усетих полъх на студен въздух. Втора лъжица бульон. Трета.

— Къде? — Успях да попитам аз.

— Какво — попита тя и се наведе към мен, така че да ме погледне в лицето. Сини очи. Прекалено близо до моите. — Каза ли нещо?

Не отворих уста, за да пъхне лъжицата в устата ми. Изведнъж ми се стори прекалено голямо усилие да ям, въпреки че и малкото количество, което бях поел, ме бе ободрило. В стаята като че ли стана по-тъмно.

Когато се събудих, навън беше нощ. Цареше пълна тишина, освен приглушеното пращене на огъня. Макар че светлината бе слаба, успях да разгледам стаята. Чувствах се трескав, ужасно слаб и жаден. На ниската масичка до леглото ми имаше чаша вода. Опитах се да протегна ръка към нея, ала болката в гърба ми попречи.

— Вода — промълвих аз, но устата ми беше толкова суха, че и самият аз едва чух шепота си. Никой не дойде при мен.

Мъжът бе легнал край огнището и спеше като котка, отпуснат, ала сякаш постоянно нащрек. Беше подпрял глава върху протегнатата си ръка и огънят го осветяваше. Погледнах го и сърцето ми се разтуптя.

Косата му бе пригладена назад върху черепа и сплетена на плитка. Лицето му беше безизразно и неподвижно като издялана маска. Всичките му детски черти бяха изчезнали, оставяйки чистите очертания на скулите, високото чело и дългия прав нос. Устните му бяха по-тънки, брадичката му — по-решителна, отколкото си ги спомнях. Танцуващите пламъци обагряха бялата му кожа с цвят на кехлибар. Откакто не се бяхме виждали, шутът бе възмъжал. Промяната ми се струваше прекалено голяма само за година и все пак тази година беше най-дългата в живота ми. Известно време просто лежах и го наблюдавах.

Очите му бавно се отвориха, сякаш го бях повикал. Отначало само ме гледаше. После свъси вежди. Внимателно седна и видях, че наистина е като от слонова кост. Косата му имаше цвят на прясно смляно брашно. Ала очите му караха сърцето ми да се свива. Жълти като на котка, те отразяваха светлината на огъня. Накрая възвърнах дар слово.

— Шуте — тъжно въздъхнах. — Какво са ти направили? — Напуканите ми устни едва изговориха думите. Протегнах ръка към него, ала това раздвижи мускулите на гърба ми и усетих, че раната ми се отваря. Светът се люшна и започна да ми се изплъзва.

Безопасност. Това беше първото ми ясно усещане. Идваше от меката топлина на чистите завивки, от уханието на билки, което се носеше от възглавницата. Нещо топло и малко влажно леко притискаше раната ми и притъпяваше болката. Безопасността ме обгръщаше също като хладните ръце, които държаха измръзналите ми пръсти. Отворих очи и осветената от огъня стая бавно се фокусира.

Той седеше до леглото ми. В него имаше някаква неподвижност, която не бе покой. Погледът му блуждаеше. Носеше обикновен кафтан от бяла вълна с кръгла яка. Тези прости дрехи ме поразиха, след като дълги години го бях виждал само в шутовски костюм. Като пъстра кукла с излющена боя. После по бузата край тесния му нос се плъзна сребриста сълза. Смаях се.

— Шуте? — Този път гласът ми прозвуча като грак.

Очите му мигом срещнаха моите и той коленичи до мен. Дишаше неравномерно. Взе чашата от масичката и я поднесе към устата ми. После я остави и стисна отпуснатата ми ръка. Говореше тихо, по-скоро на себе си, отколкото на мен.

— Какво са ми направили ли, Фиц? Богове, а какво са направили с теб, че да те обезобразят така? Какво е станало с мен, щом дори не те познах, въпреки че те носих в собствените си ръце. — Студените му пръсти колебливо се плъзнаха по лицето ми и опипаха белега и счупения ми нос. Той се наведе напред и опря чело в моето. — Само като си спомня колко беше красив — задавено промълви шутът и замълча. Топлината на сълзата му опари лицето ми.