Робин Хоб - Тронът

В Джаампе има горещи извори, в някои от които водата може да попари човек, а други просто са хладки. Те се използват и като обществени бани, и като източник на топлина за някои от по-малките къщи. Във всяка сграда, във всяка градина, на всеки ъгъл посетителите откриват строгата красота и простите цветове и форми, които са идеал на планинците. Човек остава с цялостно впечатление за покой и радост сред естествената природа. Простият начин на живот понякога те кара да се замислиш за собствения си избор.

Беше нощ. Не си спомням нищо друго, освен че бяха изтекли дълги дни на болка. Преместих тоягата си и направих още една крачка. Отново преместих тоягата. Движехме се бавно. Снежинките във въздуха заслепяваха очите повече от мрака. Не можех да избягам от кръжащия вятър, който ги носеше. Нощни очи тъчеше пътека около мен и насочваше колебливите ми стъпки, сякаш това щеше да ми помогне да побързам. Сегиз-тогиз тревожно виеше. Тялото му бе напрегнато от страх и умора. Той усети мирис на дим, и кози… „… не да те издам, братко. А да ти помогна. Не го забравяй. Имаш нужда от някого с ръце. Но ако се опитат да ти направят нещо лошо, само ме повикай и ще дойда. Няма да съм далеч…“

Не можех да накарам ума си да се съсредоточи върху мислите му. Усещах мъката му, че не може да ми помогне, и страха му, че може да ме вкарва в капан. Реших, че сме спорили, ала не си спомнях за какво съм настоявал аз. Така или иначе, Нощни очи беше спечелил, просто защото знаеше какво иска. Краката ми се подхлъзнаха по отъпкания сняг на пътя и аз се свлякох на колене. Вълкът клекна до мен и зачака. Опитах се да легна и той ме захапа за китката. Внимателно ме задърпа, но нещото в гърба ми внезапно избухна в пламъци. Изпъшках.

„Моля те, братко. Напред има колиби и вътре свети. Огън и топлина. Там има някой с ръце, който може да почисти лошата рана в гърба ти. Моля те. Стани. Само още веднъж.“

Повдигнах глава и се втренчих. Пред нас имаше нещо, нещо, около което пътят се раздвояваше. Сребристата лунна светлина го огряваше, но не можех да разбера какво е. Запремигвах и то се превърна в дялан камък, по-висок от човешки ръст. Нямаше конкретна форма, просто бе красиво изгладен. Голите вейки наоколо напомняха за шубраци. Заобикаляше го каменна стена. Сняг покриваше всичко. Кой знае защо, това ме накара да си помисля за Кетрикен. Опитах се да се изправя, но не успях. Нощни очи мъчително заскимтя. Не можах да оформя мисъл, за да го успокоя. Трябваше да напрегна всичките си сили, за да остана на колене.

Не чух стъпки, но усетих внезапно усилилото се напрежение на вълка. Отново вдигнах глава. Някъде далеч зад градината някой вървеше в нощта. Висок и слаб, загърнат в дебел плащ, с ниско нахлупена качулка. Наблюдавах го. „Смъртта“ — помислих си. Само смъртта можеше да се движи толкова безшумно, да се плъзга толкова плавно в тази ледена нощ.

— Бягай — промълвих на Нощни очи. — Няма смисъл да вземе и двама ни. Бягай.

Странно, той се подчини и изчезна. Когато завъртях глава, не го видях, но усетих, че не е далеч. Силата му ме напусна, сякаш бях съблякъл топла дреха. Част от мен се опита да тръгне с него, да се вкопчи във вълка и да стане вълк. Копнеех да напусна това измъчено тяло.

„Ако се наложи, братко. Ако се наложи, няма да те отблъсна.“

Щеше ми се да не го бе казвал. Това не ми помагаше да устоя на изкушението. Бях си обещал да не му причинявам това, ако трябва да умра, а да го оставя свободен и чист от мен да си създаде друг живот. Ала колкото повече се приближаваше Смъртта, толкова повече основателни причини откривах да се откажа от това обещание. Здравото диво тяло и простият живот в настоящето ме зовяха.

Фигурата бавно растеше. Измъчваха ме студ и болка. Можех да тръгна с вълка. Събрах сетните си сили, за да издържа.

— Насам — изхриптях на Смъртта. — Тук съм. Ела ме вземи и най-сетне да свършваме с това.

Той ме чу. Видях, че спира и се вцепенява, сякаш се боеше. После внезапно забърза към мен. Нощният вятър развяваше белия му плащ. Изправи се до мен, висок, строен и мълчалив.

— Аз дойдох при теб — чух се да промълвявам. Изведнъж той приклекна и зърнах костеливото му лице. Вдигна ме и ме понесе. Ръката му болезнено притискаше гърба ми. Изгубих съзнание.

Топлината се връщаше в тялото ми и носеше болка. Вятърът навън бушуваше като океан. Усетих мирис на чай и димче, на боя, талаш и на вълнената черга, върху която лежах. Лицето ми гореше. Не можех да спра да треперя, може би движението събуждаше парещата болка в гърба ми. Ръцете и краката ми пулсираха.