Робин Хоб - Тронът

„Ставай, ставай! Трябва да бягаме.“

Не си спомням как съм се изправил. Чух кучетата да се катерят по скалата зад мен. Нощни очи се отдръпна от ръба и ги посрещна. Разкъсваше ги и хвърляше телата им долу върху останалите. Когато падна мелезът, лаят долу рязко поутихна. И двамата усещахме мъките му и чувахме виковете на водача му, докато животното, с което бе обвързан, умираше в снега. Друг ловец викаше зайчарите си и ядосано обясняваше, че нямало смисъл да ги праща горе, за да ги убият. Стражниците с ругатни обърнаха уморените си коне и препуснаха обратно по дерето, за да потърсят място, откъдето да излязат и да се опитат да открият следите ни.

„Бягай!“ — каза ми Нощни очи. Нямаше да споменем нито дума за онова, което току-що бяхме извършили. По гърба ми пълзеше усещане за ужасна топлина, което в същото време излъчваше студенина. Вдигнах ръка към гърдите си. Почти очаквах да докосна щръкналия връх на стрелата. Но не, той се криеше някъде в плътта ми. Със залитане последвах вълка. Прекалено много усещания се рояха в съзнанието ми, прекалено много видове болка. Ризата и плащът ми теглеха стрелата и върхът й повтаряше движението й дълбоко в тялото ми. Бях разсичал елени, убити със стрели, спомнях си черната подпухнала плът, пълна с кръв, около раните им. Зачудих се дали стрелецът ме е улучил в белия дроб. Улученият в белия дроб елен не стигаше далеч. Дали усещах вкус на кръв в гърлото си?…

„Не мисли за това — свирепо ми нареди Нощни очи. — Отслабваш и двама ни. Просто върви. Върви и не спирай.“

Значи не по-зле от мен знаеше, че не мога да тичам. Вървях и той вървеше до мен. Известно време. Сетне вървях, без да виждам в мрака, без да ме е грижа накъде се движа, и него го нямаше. Потърсих го, ала не го открих. Някъде в далечината отново чух лая на кучетата. Продължавах да вървя. Блъсках се в дървета. Клони дращеха лицето ми, но това не ме безпокоеше, защото бях напълно безчувствен. Ризата на гърба ми лепнеше от замръзнала кръв, която жулеше кожата ми. Опитах се по-плътно да се увия в плаща си, ала внезапната болка едва не подкоси краката ми. Какъв глупак бях. Бях забравил, че така ще дръпна и стрелата. Глупак! Продължавай да вървиш. И аз продължавах.

Отново се блъснах в дърво. Отгоре ми се изсипа сняг. Залитнах и продължих. Дълго. После седях в снега и все повече замръзвах. Трябваше да продължа да вървя.

Отново вървях. Не много дълго, струва ми се. Свлякох се на колене под клоните на огромно вечнозелено дърво, където снегът беше плитък.

— Моля — казах аз. Нямах сили да плача за милост. — Моля. — Нямах представа към кого се обръщам.

Между два дебели корена видях дупка, покрита с борови иглички. Сврях се в нея. Не можех да легна, защото стрелата стърчеше от гърба ми. Но можех да опра чело в дружелюбното дърво, да скръстя ръце на гърдите си и да свия крака към брадичката си. Беше студено, ала аз бях прекалено уморен. Потънах в сън. Когато се събудех, щях да запаля огън и да се стопля. Представях си колко щеше да ми е топло, почти го усещах.

„Братко!?“

„Тук съм — отвърнах спокойно. — Ето тук.“ Пресегнах се и успокоително го докоснах. Идваше. По козината на гърлото му бе замръзнала слюнка, но нито един зъб не бе успял да пробие кожата му. Имаше рана отстрани на муцуната, ала лека. Беше ги водил в кръгове, сетне бе нападнал конете им изотзад и ги беше зарязал в покрита със сняг долина. Бяха оцелели само две от кучетата им и единият от конете куцаше толкова зле, че конникът яздеше зад гърба на свой другар.

И сега идваше при мен, като с лекота тичаше по заснежените склонове. Беше уморен, да, но в него кипеше енергията на триумфа. Нощта бе свежа и ясна. Той надуши миризмата и след миг видя блясъка на очичките на заека, който се криеше под един храст с надеждата, че вълкът ще го подмине. Не го подминахме. Последва неочакван скок настрани и заекът се озова между зъбите му. Стиснахме го за главата и с рязко замахване му строшихме гръбнака. Продължихме напред, захапали приятно висящата от устата ни тежест. Хубаво щяхме да се нахраним. Нощната гора сияеше като тъмно сребро.

„Престани. Не прави така, братко.“

„Как?“

„Обичам те. Но не искам да съм теб.“

Останах там, където бях. Дробовете му работеха толкова силно, свободно поемаха студения нощен въздух покрай главата на заека в устата му. Раната на муцуната му леко пареше, мощните му крака бързо носеха тялото му напред.

„И ти не искаш да си мен, Променящи се.“

Не бях сигурен, че е прав. С неговите очи се видях и се подуших. Бях се вмъкнал между корените на грамадното дърво и се бях свил като изоставено кутре. Във въздуха силно миришеше на кръвта ми. Премигнах и в следващия миг видях лакътя си. Бавно и мъчително вдигнах глава. Всичко ме болеше и болката се излъчваше от забитата в гърба ми стрела.