Робин Хоб - Тронът

Имаше и още един проблем. Картата.

Искрен бе заминал от Бъкип заради една карта, която Кетрикен беше изровила в бъкипската библиотека. Тя бе избеляла и стара, още от времето на крал Мъдрост, който пръв отишъл при Праотците и ги повикал на помощ на Шестте херцогства. Подробностите й се бяха изтрили, ала Кетрикен и Искрен бяха убедени, че един от обозначените пътища води към мястото, където крал Мъдрост за пръв път се беше срещнал с тези неуловими същества. Моят крал бе напуснал замъка, решен да последва картата в земите отвъд Планинското кралство, и беше взел със себе си нейно копие. Нямах представа какво е станало със старата, може би я бяха пренесли в Трейдфорд, когато Славен бе плячкосал бъкипската библиотека. Ала стилът й и необичайните й особености отдавна ме бяха накарали да подозирам, че е копие на още по-стар оригинал, който може би се намира в Джаампе. През месеците на моето възстановяване в Планините бях имал известен достъп до дворцовата библиотека. Знаех, че е голяма и добре поддържана. Дори да не откриех оригинала точно на онази карта, можех да намеря други на същия район.

По време на престоя си в Планинското кралство бях останал впечатлен от доверчивостта на местните жители. Бях видял малко ключалки и нито един стражник, каквито имахме в Бъкип. Нямаше да е трудно да вляза в кралския дворец. Дори да бяха започнали да поставят охрана, стените бяха направени от пластове дървесна кора, покрити с мазилка и боя. Бях убеден, че по един или друг начин ще проникна вътре. И тогава нямаше да ми отнеме много време да преровя библиотеката и да открадна каквото ми трябва. Междувременно можех да попълня запасите си.

Имах благоприличието да се засрамя от тази мисъл. Знаех също, че срамът няма да ми попречи. Нямах избор. Заизкачвах се през снега към поредния хребет и сърцето ми сякаш безкрайно повтаряше тези думи. Нямах избор, нямах избор, нямах избор. Никога и за нищо. Съдбата ме беше направила убиец, лъжец и крадец. И колкото по-трудно ставаше да избягвам тези роли, толкова по-силно ме тласкаха към тях. Нощни очи ме следваше по петите и се дразнеше от мрачното ми настроение.

Толкова бяхме разсеяни, че когато изкачихме хребета, и двамата се изправихме в цял ръст пред конниците на пътя, който се виеше под нас. Жълто-кафявите им куртки изпъкваха на фона на снега. Вцепених се като уплашен елен. Въпреки това може би нямаше да ни забележат, ако не беше глутницата кучета с тях. Шест животни, не вълкодави, слава на Еда, а късоноги зайчари, неподходящи за такова време и местност. Имаше едно дългокрако куче, висок мършав мелез. Той и водачът му се движеха отделно от останалите. Преследвачите използваха всички налични средства, за да ни открият. Имаше и десетина конници. Мелезът почти незабавно вдигна глава и залая. След миг зайчарите последваха примера му. Водачът им вдигна ръка и посочи към нас. Мелезът и неговият водач вече тичаха нагоре.

— Нямах представа, че там долу има път — задъхано се извиних на Нощни очи, докато бягахме по склона. Имахме съвсем малка преднина. Спускахме се по проправената от самите нас пътека, докато кучетата и конниците трябваше да се изкачват през снега. Надявах се, че докато стигнат до хребета, вече ще сме се скрили в обраслото с храсталаци дере под нас.

Нощни очи ме изчакваше. Кучетата лаеха и чух възбудени мъжки гласове.

„БЯГАЙ!“ — заповядах на Нощни очи.

„Няма да те изоставя.“

„Ако ме изоставиш, няма да имам никакъв шанс — признах аз. Умът ми работеше отчаяно. — Иди до дъното на дерето. Остави колкото можеш лъжливи следи и заобиколи обратно. Когато стигна при теб, ще избягаме нагоре по склона. Това може малко да ги забави.“

„Лисичи номера!“ — изсумтя той, профуча покрай мен като сива вихрушка и потъна в гъстите храсти. Опитах се да ускоря ход. Точно преди да стигна до гъсталаците, хвърлих поглед назад. Кучетата и конниците тъкмо се показваха на хребета. Продължих надолу по стръмния склон. Нощни очи бе оставил следи, колкото цяла глутница вълци. Докато спрях да си поема дъх, той дотича при мен от друга посока.

„Да се махаме оттук!“

Без да дочакам отговора му, с всички сили се затичах по дерето. На самото му дъно снегът беше по-плитък заради надвисналите отгоре дървета и храсти. Движех се превит надве, защото знаех, че иначе клоните ще изсипят ледения си товар отгоре ми. Лаят на кучетата отекваше в студения въздух. Заслушах се в него, докато продължавах напред. Когато чух, че възбудата им отстъпва мястото си на раздразнение, разбрах, че са стигнали до обърканите следи.