Робин Хоб - Тронът

Пресегнах се и предпазливо заопипвах за него. Бях готов мигом да спусна стените си, ако ме нападнат. Лесно го открих и почти се сепнах, когато установих, че не усеща докосването ми.

После болката му ме прониза.

Отдръпнах се по-бързо от уплашена морска анемона. Отворих очи и ги вперих в кедровите клонки, покрити със сняг. По лицето и гърба ми се стичаше пот.

„Какво беше това?“ — попита Нощни очи.

„И аз зная колкото теб.“

Бях изпитал чиста болка. Независима от тялото, болка, която не се дължеше на скръб или страх. Абсолютна болка, сякаш целият гореше.

Причиняваха я Славен и Уил.

Лежах и треперех, не от Умението, а от болката на Бърл. Умът ми не можеше да схване чудовищните й мащаби. Опитах се да подредя в главата си всичко, което бях усетил в този кратък миг. Уил и навярно някаква сянка от Умението на Карод обездвижваха Бърл за това наказание. Карод излъчваше зле прикрит ужас и недоволство от тази задача. Навярно се боеше, че някой ден това ще се обърне срещу него. Най-силното чувство на Уил бе гняв, че Бърл ме е държал в ръцете си и някак си ме е изпуснал. А под гнева се криеше интерес към онова, което Славен правеше на Бърл. Уил не изпитваше удоволствие от него. Засега.

Ала Славен изпитваше.

Някога бях познавал Славен. Не много добре, наистина. Някога той просто беше бил по-младият от чичовците ми, онзи, който изобщо не ме обичаше. Той по детински го беше проявявал с грубо блъскане и скришно щипане, с дразнене и злобни обиди. Поведението му не ми бе харесвало и аз не го бях обичал, но това беше почти разбираемо. Обикновена момчешка завист, че любимият първороден син е създал още един съперник за грижите и вниманието на крал Умен. По някое време той просто беше бил разглезен, груб и себичен млад принц, който завиждаше на по-големите си братя, задето са преди него на опашката за престола.

Ала беше човек.

Жестокостта, която бях усетил в него сега, ми бе почти непонятна. Претопените изгубваха своята човечност, но в празнотата им оставаше сянката на някогашната им личност. Ако Славен беше отворил гърдите си и ми бе показал гнездо на усойници, нямаше да се смая повече. Той се беше отказал от всичко човешко, за да прегърне нещо по-тъмно. И това бе човекът, когото Шестте херцогства наричаха свой крал.

Това беше човекът, който щеше да прати войници по дирите на Славея и Кетъл.

— Връщам се — предупредих Нощни очи и не му дадох време да възрази. Стиснах клепачи и пак се хвърлих в реката на Умението. Широко се разтворих за нея и привлякох студената й сила в себе си, без да се замисля, че прекалено много от нея ще ме погълне. В мига, в който Уил ме усети, им казах:

— Ти ще умреш от моята ръка, Славен. Също толкова сигурно, колкото и това, че Искрен ще царува. — И хвърлих отгоре им насъбраната си сила.

Стана инстинктивно, като свиване на юмрук. Не го бях планирал, но изведнъж разбрах, че същото е направил в Трейдфорд и Искрен. Нямаше послание, нищо друго, освен яростно изливане на сила срещу тях. Широко се разтворих и им се показах, после, когато се обърнаха към мен, пожелах да хвърля срещу тях цялото Умение, което съм поел. И също като Искрен, не запазих нито капка от силата си. Мисля, че ако беше само един, щях да успея да унищожа Умението му. Вместо това четиримата си поделиха удара. Никога няма да узная какво въздействие е оказала атаката ми на Бърл. Навярно ми е бил признателен за намесата, защото тя наруши концентрацията на Уил и го освободи от сложното мъчение на Славен. Усетих, че Карод изпищява от ужас и прекъсва използването на Умението. Мисля, че Уил щеше да ме предизвика, ако Славен немощно не му бе заповядал: „Спри, глупако, не рискувай живота ми, за да си отмъстиш!“ Само след миг всички бяха изчезнали.

Когато се свестих, още беше ден. Нощни очи лежеше едва ли не отгоре ми и по козината му имаше кръв. Безсилно го побутнах и той незабавно се раздвижи. Изправи се и подуши лицето ми. Усетих по него мириса на собствената си кръв и ми призля. Рязко се надигнах и светът се завъртя около мен. Постепенно усетих настойчивите му мисли.

„Добре ли си? Трепереше и после от носа ти потече кръв. Нямаше те, изобщо не те чувах!“

— Всичко е наред — с пресипнал глас го успокоих аз. — Благодаря, че си ме топлил.

От огъня бяха останали само въглени. Предпазливо се пресегнах и хвърлих върху тях няколко съчки. Чувствах се така, сякаш ръцете ми са някъде много далеч от мен. Когато огънят се разгоря, седнах и се стоплих. После се изправих и със залитане отидох да разтъркам лицето си със сняг, за да измия вкуса и мириса на кръв. Напълних и устата си, защото езикът ми бе подут и ме болеше.