Робин Хоб - Тронът

„Нощни очи!“

„Тихо, глупако! Кучетата ще те чуят! И онзи другият.“

Сърцето ми за малко да спре да бие. Не можех да повярвам, че съм бил толкова глупав. Тичах през заснежените храсти и напрягах слух да чуя какво става зад нас. Ловците бяха харесали лъжливата следа на Нощни очи и насила бяха повели животните по нея. В тясното дере имаше прекалено много конници. Те си пречеха един на друг и може би отъпкваха истинските ни дири. Това ни спечели време, но съвсем малко. После изведнъж чух уплашени викове и кучетата диво залаяха. Долових смутени кучешки мисли. Беше ги нападнал вълк, който бе профучал през глутницата и конете, хапейки наляво и надясно. Един от мъжете бе на земята и не можеше да догони обезумелия си жребец. Едно от кучетата беше изгубило по-голямата част от клепналото си ухо. Опитах се да затворя ума си за болката му. Клетото животно, то изобщо не бе виновно. Краката ми тежаха като олово, устата ми беше пресъхнала, но се насилих да ускоря ход, да използвам добре преднината, която с такъв риск за живота си ми бе осигурил Нощни очи. Искаше ми се да му извикам да престане да ги дразни, да дойде при мен, но не смеех да издам на глутницата истинската посока на нашето бягство. Вместо това продължавах да тичам напред.

Дерето ставаше все по-тясно и по-дълбоко. По стръмните склонове растяха виещи се растения, къпини и храсти. Подозирах, че се движа по замръзнал поток. Започнах да се оглеждам за някакъв изход. Кучетата отново лаеха, казваха си едно на друго, че този път са тръгнали по истинската следа и гонят вълка, вълка, вълка. Тогава със сигурност разбрах, че Нощни очи пак им се е показал и нарочно ги отдалечава от мен. „Бягай, братко, бягай!“ — пресегна се към мен той, без да го е грижа, че кучетата ще го чуят. Изпълваше го дива радост, истерична глупост. Това ми напомни за нощта, когато бях преследвал Джъстин по коридорите на Бъкип, за да го убия в Голямата зала пред всички гости, пристигнали за коронясването на Славен. Нощни очи бе обзет от безумие, което не му позволяваше да мисли за собственото си спасение. Продължих напред, като сдържах сълзите, които напираха в очите ми.

Дерето свърши. Пред мен се издигаше искрящ водопад от лед, паметник на планинския поток, текъл оттук през летните месеци. Ледът висеше на дълги шушулки по скална пукнатина, в планината. Спрях. Предположих, че се намирам върху дълбок вир, в който можех да се окажа, ако ледът под краката ми поддадеше. Вдигнах очи. Склоновете бяха подровени и обрасли. На други места под снега се подаваха голи скали. Тук-там растяха хилави фиданки и ниски храсти, надвиснали навън, за да уловят слънчевата светлина. Не можех да се изкатеря по тях. Понечих да поема обратно и чух далечен вой, който се надигаше и утихваше. Това можеше да е само мелезът. Нещо в увереността му ме убеди, че е по петите ми. Водачът му окуражително извика и кучето залая, този път по-близо. Обърнах се към склона на дерето и започнах да се катеря. Мъжът извика на другите да го последват — бил попаднал на следите, вълкът нямал значение, това просто била осезателска хитрост. Кучетата внезапно залаяха по друг начин. В този момент разбрах, че Славен най-сетне е открил каквото е търсил. Осезател, който да ме залови. Старата кръв беше купена.

Подскочих и се хванах за една фиданка, надвиснала от склона на дерето. Изтеглих се, стъпих отгоре й, запазих равновесие и протегнах ръце към друга над мен. Когато увиснах на нея, корените й се отскубнаха от скалистата почва. Паднах, но успях да се хвана за някакво дърво. „Продължавай нагоре“ — казах си яростно.

Хванах се за храста, който растеше от подровения склон. Опитвах се да се катеря бързо, за да не увисвам за повече от няколко секунди. Клонки се откъсваха в ръцете ми, изскубваха се туфи суха трева. Чух вик и въпреки волята си погледнах надолу. Там стояха мъж и куче. Мелезът лаеше, а човекът опъваше лъка си. Безпомощно висях над тях.

— Моля те — чух се задъхано да прошепвам, сетне се разнесе тихо свистене. Усетих, че стрелата ме улучва, юмрук в гърба, един от старите номера на Славен от детството ми, после ме прониза по-дълбока, по-гореща болка. Едната ми ръка се пусна. Не го бях поискал, просто пръстите ми се бяха разтворили. Увиснах на дясната си ръка. Ясно чувах джавкането на кучето, надушило кръвта ми. Дрехите на мъжа прошумоляха и той извади от колчана си втора стрела.

Отново болка, този път в дясната китка. Извиках от ужас. Краката ми инстинктивно намериха опора върху поддаващия храст, който растеше от подровения склон. Кой знае как, отново се заизкачвах нагоре с опряно в твърдия сняг лице. Немощно си помогнах с лявата ръка. „Свий си краката!“ — заповяда ми Нощни очи. Без да издава нито звук, защото зъбите му бяха забити в ръкава и плътта на дясната ми ръка, той ме дърпаше нагоре. Надеждата за спасение ми даде сили. Диво подритнах и усетих под корема си твърда земя. Запълзях напред, като се мъчех да не обръщам внимание на болката в гърба ми. Ако не бях видял мъжа да стреля, щях да съм убеден, че от гърба ми стърчи кол, дебел колкото ос на каруца.