Робин Хоб - Тронът

Усетих миризма на заешки вътрешности и кръв. Нощни очи стоеше до мен, стъпил с предните си лапи върху трупа, който беше разкъсал. „Яж докато е топъл.“

„Не зная дали ще мога.“

„Искаш ли да ти го сдъвча?“

Не се шегуваше. Но единственото, което ми се струваше по-противно от яденето, бе мисълта да ям повърнато месо. Успях да поклатя глава. Пръстите ми бяха почти вцепенени, ала хванаха малкия черен дроб и го поднесоха към устата ми. Беше топъл и кървав. Изведнъж разбрах, че Нощни очи е прав. Трябваше да ям. Защото трябваше да остана жив. Той бе разкъсал заека на парчета. Взех едно и впих зъби в топлото месо. Без да се замисля, едва не бях напуснал тялото си, за да вляза в неговото съвършено здраво вълче тяло. Веднъж вече го бях правил с негово съгласие. Но сега знаехме, че не бива. Щяхме да споделяме живота си, но не и да станем другия. Не и без да изгубим и двамата.

Бавно се надигнах. Мускулите на гърба ми раздвижиха стрелата. Усетих тежестта й, представих си я как стърчи и едва не повърнах. Насилих се да се успокоя. Изведнъж, странно, в главата ми се появи образът на Бърич. Ужасяващата неподвижност на лицето му, когато свиваше коляно и гледаше как старата му рана се отваря. Протегнах ръка зад гърба си и пръстите ми докоснаха лепкавата стрела. Дори лекият допир предизвикваше болка. Стиснах стрелата, затворих очи и се опитах да я издърпам. Дори да не ме болеше, щеше да е трудно. Светът около мен се разлюля и когато отново застана неподвижно, бях на четири крака.

„Да опитам ли аз?“

Без да променям позата си, поклатих глава. Все още се страхувах, че ще припадна. Съсредоточих се. Ако я издърпах, със сигурност щях да припадна. Ако течеше много кръв, нямаше да мога да я спра. Не. Беше по-добре да я оставя там. Събрах целия си кураж. „Можеш ли да я счупиш?“

Той се приближи. Усетих главата му до гърба си. Нощни очи захапа стрелата. Разнесе се остър звук като от кастрене на фиданка и отново ме прониза болка. Зави ми се свят, но някак си се пресегнах, освободих подгизналия си от кръв плащ и се увих в него. Целият треперех. Затворих очи.

„Не. Първо запали огън.“

Вдигнах клепачи. Беше прекалено трудно. Събрах съчките наоколо. Нощни очи се опита да ми помогне и донесе няколко, но въпреки това ми трябваше цяла вечност, докато пред мен затанцува мъничко пламъче. Прибавих още съчки. Когато огънят се разгоря, разбрах, че наближава утрото. Бе време отново да поемем на път. Останахме само колкото да доизядем заека и да стопля ръцете и краката си. После Нощни очи безмилостно ме поведе напред.