Робин Хоб - Тронът

— Възлите на плаща ти са замръзнали. Ще отрежа връзките. Лежи спокойно. — Гласът му прозвуча странно внимателно. Не бях свикнал с такъв тон.

Успях да отворя едното си око. Лежах на пода. Гледах към каменно огнище, в което бумтеше огън. Някой се бе навел над мен. Видях проблясващо острие, което се приближаваше към гърлото ми, ала не можех да помръдна. Усетих, че реже нещо, и не знаех дали пронизва плътта ми. Сетне отметнаха плаща ми.

— Замръзнал е за ризата ти — прошепна някой. Почти ми се стори, че познавам гласа. Ахване. — Кръв. Това е замръзнала кръв. — Плащът ми издаде странен звук като от разпорване. После някой седна на пода до мен.

Бавно извъртях очи, ала не можех да повдигна глава, за да видя лицето. Виждах само стройно тяло, облечено в някаква дреха от бяла вълна. Ръце с цвят на стара слонова кост запретнаха ръкавите. Пръстите бяха дълги и тънки, китките — костеливи. След малко той рязко се изправи, за да донесе нещо. За известно време останах сам. Затворих очи. Когато ги отворих, пред главата ми имаше съд от синя глина. От него се надигаше пара. Усетих мирис на върба и калинка.

— Спокойно — каза гласът и за миг костеливата ръка успокоително легна на рамото ми. После по гърба ми се разля топлина.

— Пак ми тече кръв — промълвих.

— Не. Намокрям ризата, за да я отлепя. — Гласът отново ми се стори познат. Затворих очи. Отвори се и се затвори врата. Обля ме вълна студен въздух. Усетих, че мъжът до мен вдига глава. — Можеше да почукаш — с престорена строгост рече той. По гърба ми пак потече топла струйка вода. — Даже човек като мен понякога има други гости.

Към мен припряно се приближиха стъпки. Някой седна на пода. Видях гънки на поли. Женска ръка отметна косата от челото ми.

— Кой е този, свещени?

— Нямам представа. Но само му виж гърба.

Чух жената да ахва.

— Всичко това кръв ли е? Как е останал жив? Трябва да го стоплим и да почистим кръвта. — Тя изхлузи ръкавиците ми. — О, клетникът, краищата на пръстите му съвсем са почернели — ужасено възкликна жената.

Не исках да ги виждам. Откъснах се от всичко.

Известно време отново бях вълк. Обикалях из непознато село, като внимавах за кучета и други живи същества, но наоколо цареше бяла тишина и снегът се сипеше на парцали. Открих колибата, която търсех, но не посмях да вляза. След малко като че ли направих всичко, което можех, и отидох да ловувам. Убих, нахраних се, наспах се.

Когато отново отворих очи, стаята се обливаше в бледата светлина на деня. Стените бяха заоблени. Отначало си помислих, че очите ми не се фокусират, после познах формата на планинската къща. Дебели вълнени черги на пода, прости дървени мебели, прозорец от намаслена кожа. Две кукли опираха глави една в друга на лавицата до дървен кон с каручка. В ъгъла висеше марионетка на ловец. На масата имаше парчета ярко боядисано дърво. Усетих свежия мирис на стърготини и боя. „Марионетки“ — помислих си. Някой правеше марионетки. Лежах по корем на легло, завит с одеяло. Беше ми топло. Кожата на лицето, ръцете и краката ми неприятно гореше, но можех да не им обръщам внимание, защото в гърба ме пронизваше ужасна болка. Устата ми не бе много суха. Дали бях пил нещо? Като че ли мъгливо си спомнях вкуса на горещ чай. До леглото ми се приближиха крака, обути в плъстени пантофи. Някой се наведе над мен и повдигна одеялото. Студен въздух погали кожата ми. Сръчни ръце опипаха мястото около раната.

— Страшно е слаб. Ако не беше толкова изпосталял, щеше да има по-голям шанс — тъжно каза глас на старица.

— Ще изгуби ли пръстите на ръцете и краката си? — Женски глас. Млада жена. Не я виждах, но беше наблизо. Старицата се наведе над мен и започна да огъва пръстите ми и да ги стиска. — Ако остане жив, няма да ги изгуби — спокойно отвърна тя. — Но ще го болят, защото трябва да смени цялата измръзнала кожа и плът. Те обаче не са най-страшното. Може да го убие инфекцията в гърба. В раната има нещо. Както изглежда, връх на стрела и част от пръчката.

— Не можеш ли да я извадиш — обади се отнякъде мъжът с ръце като от слонова кост.

— Няма нищо по-просто — отвърна жената. Говореше на бъкски с планински акцент. — Но пак ще изгуби кръв, а не му е останала много. И заразата може да потече с нея и да обхване цялото му тяло. — Тя въздъхна. — Ще ми се да беше жива Джоунки. Тя беше много опитна в тези неща. Именно Джоунки извади стрелата от гърдите на принц Руриск. Раната къркореше с всеки негов дъх и въпреки това тя не го остави да умре. Аз не съм чак такава лечителка, но ще опитам. Ще пратя чирака си с мехлем за ръцете, краката и лицето му. Всеки ден хубаво му натърквайте кожата с него и не се плашете, че се бели. Колкото до гърба му, трябва да го налагаме с компрес, за да изсмучем отровите от раната. Трябва да му давате да яде и пие колкото може да поема. Оставете го да почива. И след седмица ще извадим стрелата с надеждата, че е укрепнал достатъчно, Джофрон. Знаеш ли добър компрес за изсмукване на отрова?