Робин Хоб - Тронът

Обстоятелствата обаче провалиха всички надежди. Отвън, Шестте херцогства бяха заплашени от пиратите, отвътре, бяха разкъсвани от междуособиците на принцовете. Крал Умен беше убит, принцът престолонаследник Искрен изчезна и когато принц Славен обяви, че се възкачва на трона, омразата му към Кетрикен я принуди да избяга в родните си Планини, за да спаси нероденото си дете. Самопровъзгласилият се „крал“ Славен видя в това нарушение на обещание за отстъпване на територия. Първите му опити да прати войски в Планинското кралство, привидно като „охрана“ на търговски кервани, бяха осуетени от планинския народ. Неговите възражения и заплахи доведоха до затваряне на границите за търговците от Шестте херцогства. В резултат той поде яростна кампания за дискредитиране на Кетрикен и за внушаване на патриотична враждебност към Планинското кралство. Крайната му цел изглеждаше очевидна: да превземе Планинското кралство и да го превърне в провинция на Шестте херцогства. Моментът не бе подходящ за такава война. Земите, които справедливо владееше, вече бяха обсадени от друг враг, който Славен или не беше способен, или не бе склонен да победи. Никой никога не беше успявал да превземе Планинското кралство, ала намеренията на Славен очевидно бяха точно такива. Въпросът защо толкова отчаяно копнее да притежава тази територия отначало озадачаваше всички.

Нощта бе ясна и студена. Силната лунна светлина беше достатъчна, за да ни показва пътя, но само толкова. Известно време просто седях в каруцата, слушах тропота на конските копита и се опитвах да проумея случилото се. Славея взе одеялата, които бяхме донесли от килията ми, и ги изтупа. Даде ми едното и наметна другото на раменете си. Седеше свита настрани от мен и се взираше назад. Усещах, че иска да остане сама. Оранжевото сияние в далечината помръкваше. Скоро умът ми отново заработи.

— Кетъл — извиках. — Къде отиваме?

— Надалеч от Лунно око — отвърна тя. Гласът й излъчваше безкрайна умора.

Славея се размърда и ме погледна.

— Мислехме, че ти ще знаеш.

— Къде отидоха контрабандистите?

По-скоро усетих, отколкото видях, че певицата свива рамене.

— Не пожелаха да ни кажат. Заявиха, че щом отиваме при теб, трябва да се разделим с тях. Изглежда, вярваха, че Бърл ще прати ратници по дирите ти, независимо колко тежко е пострадал Лунно око.

Кимнах.

— Прави са. Той ще ми стовари вината за цялото нападение. И ще кажат, че нападателите всъщност са били от Планинското кралство, ратници, пратени да ме освободят. — Понадигнах се и се отдръпнах от Славея. — И когато ни заловят, ще убият и вас.

— Нямаме намерение да ни настигнат — отбеляза Кетъл.

— И наистина няма да ни настигнат — обещах аз. — Ако сме разумни. Спри конете.

Старицата почти нямаше нужда да ги спира. Те отдавна бяха забавили ход и крачеха уморено. Подадох одеялото си на Славея и отидох при конете. Нощни очи скочи от каруцата и любопитно ме последва.

— Какво правиш — попита Кетъл, когато започнах да разпрягам животните.

— Приготвям ги за езда. Можеш ли да яздиш без седло? — Докато говорех, с помощта на новия си нож прерязах юздите. Щеше да й се наложи да язди без седло, независимо дали можеше.

— Предполагам, че ще трябва — навъсено заяви тя и с усилие слезе от колата. — Но единият кон трябва да носи двама и няма да стигнем много далеч.

— Вие със Славея ще се оправите — обещах й аз. — Просто продължете напред.

Певицата стоеше в каруцата и ме гледаше. Нямах нужда от лунната светлина, за да знам, че на лицето й е изписано удивление.

— Изоставяш ли ни? След като се върнахме да те спасим?!

Не виждах нещата така.

— Вие ме оставяте тук — твърдо отвърнах аз. — След като обърнете гръб на Лунно око и се насочите към Планинското кралство, Джаампе е единственото голямо селище. Движете се бързо. Не отивайте направо в столицата. Тъкмо натам очакват да се запътим. Намерете някое от по-малките селища и за известно време се скрийте там. Повечето планинци са приветливи хора. Ако не чуете слухове за преследване, идете в Джаампе. Но се отдалечете колкото може повече оттук, преди да спрете и да помолите за подслон и храна.

— А ти какво ще правиш — тихо попита Славея.

— С Нощни очи ще продължим сами. Както трябваше да направим отдавна. Така пътуваме най-бързо.

— Аз се върнах за теб — настоя тя. Още малко и щеше да се разплаче. — Въпреки всичко, което ми се случи. Въпреки… ръката ми… и всичко останало.