Робин Хоб - Тронът

Бях сигурен, че това доближава Уил с един ден към мен. Един ден по-малко до отвеждането ми в Трейдфорд. Един ден по-близо до смъртта.

В студа и мрака на нощта ме събуди Нощни очи. „Дим. Много.“

Надигнах се. Отидох до прозорчето и надникнах навън. Старецът спеше на леглото си. Момчето и скандалджията играеха на зарове, докато другият си режеше ноктите с ножа си. Цареше пълно спокойствие.

„Откъде идва димът?“

„Да ида ли да видя?“

„Да, моля те. Но внимавай.“

„Кога не внимавам?“

Измина известно време, през което стоях до вратата и наблюдавах стражниците. После Нощни очи отново се пресегна към мен. „Една голяма сграда, мирише на жито. Гори на две места.“

„Някой вика ли за помощ?“

„Не. Улиците са пусти и тъмни. Тази част от града спи.“

Затворих очи и споделих неговото зрение. Сградата беше хамбар. Някой я бе подпалил от две страни. На едното място само тлееше, ала на другото пламъците облизваха сухата дървена стена.

„Върни се при мен. Може да се възползваме от това.“

„Чакай.“

Вълкът решително продължи по улицата, като се придвижваше от къща на къща. Огънят с пращене се разгаряше. Нощни очи спря, подуши въздуха и промени посоката. Скоро наблюдаваше друг огън, който поглъщаше копа сено зад един плевник. Лениво се издигаше дим и се стелеше в нощта. Изведнъж блъвна дълъг огнен език и обгърна цялата копа. В черното небе се понесоха искри. Някои все още светеха, докато се сипеха по съседните къщи.

„Някой е запалил тези огньове. Бързо се върни при мен!“

Нощни очи се подчини. По пътя видя още един огън, облизващ купчина намаслени парцали, натрупани под ъгъла на казармена сграда. Непостоянният вятър му помагаше да се разгори. Пламъците облизваха един от пилоните, които поддържаха постройката, и нетърпеливо се виеха по пода.

Зимата бе изсушила дървения град с лютия си студ също толкова добре, колкото и всеки летен зной. Навеси и шатри запълваха пространствата между сградите. Ако скоро не се вземеха някакви мерки, до сутринта Лунно око щеше да се превърне в пепелище. И ако останех заключен в килията си, щях да изгоря заедно с него.

„Колко души те пазят?“

„Четирима. И една заключена врата.“

„Ключът трябва да е у единия.“

„Почакай да видим дали шансовете ни няма да се увеличат. А може да отключат вратата, за да ме преместят.“

Някъде в студения град отекна мъжки глас. Бяха забелязали първия пожар. Стоях в килията си и слушах с ушите на Нощни очи. Постепенно глъчката се усили, докато накрая дори моите стражници се изправиха и започнаха да се питат:

— Какво става?

Скандалджията отиде до вратата и я отвори. В стаята нахлу леден вятър и мирис на дим. Той се дръпна и съобщи:

— Изглежда, че в другия край на града е избухнал голям пожар. — След миг и другите двама надзъртаха навън. Напрегнатият им разговор събуди стареца, който също се приближи да погледне. Някой претича по улицата, като викаше:

— Пожар! Пожар при хамбара! Донесете вода!

Момчето погледна сержанта.

— Да отида ли да видя какво става?

За миг мъжът се поколеба, но изкушението беше прекалено голямо.

— Не. Ще ида аз. Вие останете тук и бъдете нащрек. — Той взе плаща си и излезе навън. Хлапакът разочаровано го изпрати с поглед и остана до вратата, вперил очи в нощта. После викна:

— Вижте, други пламъци! Ей там!

Скандалджията изруга и също се уви в плаща си.

— Отивам да видя какво става.

— Но ние имаме заповед да охраняваме копелдака!

— Ти ще останеш тук! Веднага се връщам, просто искам да видя какво става! — Стражникът извика последните думи през рамо, докато бързо се отдалечаваше. Момчето и старецът се спогледаха. Ключарят се върна на леглото си и легна, но хлапакът остана на прага. От вратата на килията си виждах част от улицата. Претичаха неколцина мъже, после някой преведе конска каруца. Изглежда, всички бързаха към пожара.

— Много ли е зле — попитах аз.

— Оттук не се вижда много. Само пламъци зад конюшнята. Нагоре се вдигат много искри. — Момчето очевидно съжаляваше, че е толкова далеч от това вълнуващо събитие. После изведнъж си спомни с кого разговаря и рязко затвори вратата. — Недей да ми говориш — предупреди ме младият стражник и отново седна на мястото си.

— На какво разстояние оттук е хамбарът — попитах го. Той дори не ме погледна. Седеше с каменно изражение, втренчил поглед в стената. — Защото — невъзмутимо продължих аз, — просто се чудя какво ще направиш, ако пожарът стигне дотук. Не искам да изгоря жив. Оставили са ти ключовете, нали? Хлапакът веднага погледна стареца. Ключарят неволно повдигна ръка към кесията си, сякаш за да се увери, че още са там, ала нито един от двамата не отговори. Стоях до прозорчето и наблюдавах стражника. След малко момчето се върна на вратата и пак надникна навън. Видях, че стиска зъби. Старецът се приближи до него и надзърна над рамото му.