Робин Хоб - Тронът

Увит в одеяла, Бърл изскочи навън и закрещя.

— Те търсят копелдака, глупаци такива! Пазете го на всяка цена! — Покрай него изсвистя стрела, той извика и залегна зад един от обозните фургони. Само след секунда в дъските му се забиха още две стрели.

Мъжете в моята шатра бяха скочили при първия смут. Не им обръщах внимание и предпочитах да гледам през очите на вълка. Но скоро дотича сержантът и нареди на хората си:

— Измъкнете го навън преди да са подпалили шатрата. Не му позволявайте да става от земята. Ако дойдат за него, прережете му гърлото!

Заповедите му бяха изпълнени буквално. Един от стражниците опря коляно в гърба ми и притисна голия си нож към гърлото ми. Заобиколиха ни шестима други. Навсякъде около нас в мрака се биеха и викаха мъже. Още една шатра избухна в пламъци — тази на Бърл вече весело гореше и осветяваше половината лагер. Първия път, когато се опитах да вдигна глава и да видя какво става, младият стражник на гърба ми енергично блъсна лицето ми в замръзналата пръст. Примирих се с леда и чакъла и продължих да следя събитията през очите на вълка.

Ако не полагаха толкова усилия да охраняват мен и да защитават Бърл, стражниците може би щяха да разберат, че целта на тази атака не сме ние двамата. Докато навсякъде около Бърл и неговата пламтяща шатра падаха стрели, в тъмния край на лагера безшумни нападатели освобождаваха контрабандисти, поклонници и коне. Вече бях видял, че мъжът, изстрелял първата пламтяща стрела, носи чертите на рода Холдфаст. Контрабандистите се бяха притекли на помощ на своите. Пленниците се заизсипваха от лагера като зърно от пробит чувал.

Бърл правилно беше описал хората си. Мнозина от тях останаха зад фургоните и шатрите. Не се съмнявах, че ще се бият до смърт, ако нападнат самите тях, но никой не се осмели да атакува стрелците на хълма. Предположих, че капитан Марк не е бил единственият, сключил сделка с контрабандистите.

Всичко свърши много бързо. Докато се оттегляха, стрелците на склона продължиха да ни обстрелват и това отвличаше вниманието на стражниците. Когато дъждът от стрели ненадейно престана, Бърл незабавно извика сержанта и попита за мен. Сержантът предупредително погледна хората си и отвърна, че съм при тях.

Остатъкът от нощта мина отвратително. Прекарах повечето време по очи на снега, докато полуоблеченият Бърл сумтеше и гневно крачеше около мен. В шатрата му бяха изгорели повечето му лични запаси. Бягството на поклонниците и контрабандистите очевидно не бе толкова важно, колкото фактът, че никой друг в лагера не носи дрехи, които да му стават.

Бяха изгорели още три шатри. Конят на Бърл беше изчезнал заедно с конете на контрабандистите. Въпреки заплахите си за страшно отмъщение, Бърл не направи опит да организира преследване. Вместо това се задоволи няколко пъти да ме изрита. Наближаваше изгрев-слънце, когато се сети да попита дали е избягала и певицата. Нямаше я. Това доказвало, заяви той, че съм бил истинската цел на нападението. Бърл утрои охраната ми за през нощта и за останалите два дни до Лунно око. Не се изненадах, че повече не видяхме нападателите. Те бяха взели каквото им трябваше и бяха изчезнали в планината. Не се съмнявах, че Ник има скривалища и на този бряг. Не изпитвах топлота към човека, който ме беше предал, но трябваше неохотно да му се възхитя за това, че бе спасил поклонниците. Навярно Славея можеше да напише песен за това.

Лунно око изглеждаше малък град, скрит в гънките на предпланините. Преди да стигнем до него, минахме покрай няколко ферми. Калдъръмените улици започваха веднага след дървената палисада, която заобикаляше града. Часовоят на кулата официално ни попита кои сме. Едва след като влязохме, установих, че всъщност градчето процъфтява. От уроците на Федрен знаех, че преди да се превърне в спирка за керваните, които пътуваха за земите отвъд Планинското кралство, Лунно око е бил важен военен аванпост на Шестте херцогства. Сега оттук редовно минаваха търговците на кехлибар, кожи и фигурки от кост. Или поне така бе било в годините след като баща ми успял да сключи договор с Планинското кралство.

Новата враждебна политика на Славен беше променила всичко това. Лунно око отново се беше превърнал във военна крепост като по времето на дядо ми. Ратниците, които маршируваха по улиците, носеха златистокафявите униформи на Славен вместо бъкските сини, ала ратниците са си ратници. Търговците имаха уморения, предпазлив вид на хора, богати само с издадените от техния суверен пари, чудещи се каква ще е стойността им след време. Нашата процесия привлече вниманието на местните, но те се опитваха да не проявяват любопитството си. Зачудих се откога интересът към кралските работи е започнал да носи нещастие.