Робин Хоб - Тронът

— Защо не бива да разговаряте с мен — попитах.

Те се спогледаха.

— Махни се от прозореца и млъкни — нареди ми сержантът.

— Просто ви попитах нещо — меко възразих аз. — Какво лошо има да разговаряте с мен?

Той се изправи. Незабавно покорно се дръпнах назад.

— Аз съм заключен, а вие сте трима. Скучно ми е, нищо повече. Не може ли поне да ми кажете какво ще стане с мен?

— Ще постъпят с тебе така, както трябваше още първия път, когато те убиха. Ще те обесят над вода, ще те насекат на парчета и ще те изгорят, копелдако — отвърна скандалджията.

— Млъкни — викна му сержантът. — Той ти хвърля примамки, идиот такъв! Никой повече няма да разменя нито дума с него. Никой. По този начин осезателят те впримчва във властта си. Като те привлича в разговор. Така е убил Гръм и неговите хора. — Стражникът ме стрелна със свиреп поглед, после го насочи към другите двама. Скандалджията презрително ми се усмихна.

— Не знам какво са ви разказвали за мен, но не е вярно — отново се обадих аз. Никой не отговори. — Вижте, аз не съм по-различен от вас. Ако имах някаква вълшебна сила, смятате ли, че щях да съм заключен тук? Не. Просто съм изкупителна жертва, това е. Знаете как е. Ако нещо се обърка, някой трябва да понесе отговорността. И накрая мен ме насадиха в лайната. Е, погледнете ме и си помислете за историите, които сте чували. Познавах Гръм, когато служеше при Славен в Бъкип. Приличам ли ви на човек, който може да го убие? — Продължих така през по-голямата част от смяната им. Не вярвах, че ще успея да ги убедя, че съм невинен. Но можех да ги убедя, че няма защо да се страхуват да отговарят на въпросите ми. Разказах им моменти от живота и несгодите си, убеден, че ще ги разнесат из целия лагер. Макар че нямах представа каква полза ще имам от това. И все пак стоях до вратата, стиснал решетките на прозорчето, и незабележимо ги дърпах нагоре-надолу. Дори да помръднаха, не го забелязах.

Другият ден се точеше безкрайно. Чувствах, че всеки изтекъл час приближава опасността. Бърл не дойде да ме види. Бях сигурен, че чака някой да дойде, за да ме предаде в ръцете му. Боях се, че това ще е Уил. Славен едва ли щеше да ме повери на друг. Не исках повече да се срещам с Уил. Нямах силата да му устоя. През цялото време дърпах решетките и наблюдавах стражниците. Вечерта се осмелих да рискувам. След като се нахраних със сирене и овесена каша, легнах в хамака си и се приготвих за Умението…

Предпазливо спуснах стените си, като се боях, че Бърл ще ме чака. Пресегнах се и не усетих нищо. Отново опитах. Същият резултат. Отворих очи и се втренчих в мрака. Не беше честно. Сънищата идваха по своя воля, а сега, когато я търсех, реката на Умението напълно ми убягваше. Направих още два опита и главоболието ме принуди да се откажа. Умението нямаше да ми помогне да се измъкна оттук.

„Остава Осезанието“ — отбеляза Нощни очи. Усетих го някъде наблизо.

„Не виждам как ще ми помогне то“ — признах аз.

„Аз също. Но изкопах дупка под стената в случай, че успееш да излезеш от клетката си. Не беше лесно, защото пръстта е замръзнала и трупите на стената са заровени дълбоко. Но ако успееш да се измъкнеш, ще ти помогна да избягаш от града.“

„Разумен план“ — похвалих го. Поне един от двама ни правеше нещо.

„Знаеш ли къде ще пренощувам?“ — Долових весели нотки в мисълта му.

„Къде?“ — покорно попитах аз.

„Точно под краката ти. Има само толкова място, колкото да се вмъкна тук.“

„Глупава дързост, Нощни очи. Може да те видят или да открият следите от копането ти.“

„Десетина кучета са били тук преди мен. Никой няма да ме забележи. Използвах нощта, за да разгледам това човешко леговище. Под всички сгради има пространства. Съвсем лесно е да се промъкваш от една към друга.“

„Внимавай“ — предупредих го аз, но не можех да отрека, че близостта му ме успокоява. Прекарах неспокойна нощ. Тримата стражници нито за миг не отключваха вратата ми. На другата сутрин старецът ми донесе чаша чай и две парчета корав хляб и аз опитах чара си върху него.

— Значи си познавал баща ми — попитах го, докато вкарваше храната през решетките. — Знаеш ли, аз не си го спомням. Никога не съм живял при него.

— Тогава можеш да се считаш за късметлия — отвърна той. — Да познаваш принца не беше все едно да го харесваш. Беше сух като съчка. За нас — само правила и заповеди, докато той правеше копелета. Да, познавах баща ти. За свое нещастие го познавах прекалено добре. — И той се извърна от прозорчето. Напразни бяха всичките ми надежди да го спечеля за съюзник. Отдръпнах се, седнах на хамака с хляба и чая си и отчаяно вперих очи в стената. Поредният ден се заточи безкрайно.