Робин Хоб - Тронът

Бърл спази думата си. Денем вървях, охраняван от стражниците, със завързани на гърба ръце. Вечер ме настаняваха в шатра и ме развързваха, за да мога да се нахраня. Никой не проявяваше излишна жестокост към мен. Не зная дали Бърл беше наредил да ме оставят на мира, или просто се бяха разпространили достатъчно слухове за копелето-осезател, но никой не смееше да ме закача. Във всеки случай пътуването ми до Лунно око не бе по-неприятно от лошото време и войнишките условия. Бях отделен от поклонниците, така че не знаех как са Кетъл, Славея и другите. Стражниците не разговаряха в мое присъствие, така че не разполагах с информация дори от лагерните слухове. Не смеех да попитам нито един от тях. Призляваше ми дори само от мисълта какво са направили на Славея. Чудех се дали някой ще се смили над нея, за да й изправи и превърже пръстите. Чудех се дали Бърл ще позволи. Изненадваше ме, че често си мисля за Кетъл и децата на поклонниците.

Имах Нощни очи. След като набързо се нахраних с хляб и сирене на втората ми нощ в плен, останах в ъгъла на шатрата, която подслоняваше и шестима ратници. Китките и глезените ми бяха завързани, но не бяха жестоко стегнати, и ме бяха завили с одеяло. Стражниците скоро се увлякоха в игра на зарове. Шатрата бе от здрава козя кожа и подът беше настлан с кедрови клонки, тъй че не страдах много от студ. Цялото тяло ме болеше, бях уморен и след храната ми се спеше. И все пак се насилих да остана буден. Почти плахо се пресегнах към Нощни очи, тъй като не знаех какво ще открия. Откакто го бях накарал да заспи, едва доловимо усещах присъствието му. Сега с удивление установих, че е наблизо. Сякаш се появяваше иззад завеса и изглежда, се развесели от изненадата ми.

„Откога можеш да правиш така?“

„Отскоро. Мислех за думите на човека-мечок. И когато бяхме разделени, започнах да разбирам, че имам собствен живот. Намерих собствено място в ума си.“

Мисълта му беше колеблива, сякаш очакваше да го укоря. Вместо това го прегърнах, обвих го с топлотата, която изпитвах към него. „Боях се, че ще умреш.“

„А аз се боя, че сега ти ще умреш. — И почти смирено прибави: — Но аз останах жив. И сега поне единият от нас е свободен, за да може да избави другия.“

„Радвам се, че си добре. Но се опасявам, че не можеш да направиш нищо за мен. А ако те видят, ще те убият.“

„Тогава няма да ме видят“ — весело обеща той. Тази нощ ме взе със себе си на лов.

На другия ден трябваше да призова на помощ цялата си концентрация, за да се държа на крака. Бушуваше виелица.

Опитахме се да напредваме бързо, въпреки засипаните със сняг пътеки, по които вървяхме, и ледените ветрове, които жестоко ни брулеха. Колкото повече се отдалечавахме от реката и се изкачвахме към Планините, толкова повече се сгъстяваха дърветата и храстите. Студът ставаше по-сух и по-силен. Храната, която получавах, беше достатъчна, за да остана на крака, ала само толкова. Следван от конната си стража, Бърл яздеше начело. Аз вървях зад тях, охраняван от стражниците. После идваха поклонниците, пазени от ратници. Накрая бяха каруците с багажа.

Вечер след всеки преход ме затваряха в набързо издигната шатра, нахранваха ме и ме забравяха до следващото утро. Разговорите ми се ограничаваха до получаването на храна и нощното споделяне на мисли с вълка. В сравнение с отсрещния бряг тук имаше много дивеч. Ловуването почти не изискваше усилия и Нощни очи бързо възстановяваше силите си. Не изоставаше от нас и пак му оставаше време за лов. На четвъртата ми нощ като пленник Нощни очи тъкмо разкъсваше вътрешностите на един заек, когато изведнъж вдигна глава и подуши вятъра.

„Какво има?“

„Ловци.“ Той заряза месото и се изправи. Намираше се на склона над лагера на Бърл. Към него от дърво на дърво се придвижваха най-малко двадесет тъмни фигури. Десетина от тях носеха лъкове. Двама приклекнаха в прикритието на гъсталака. След няколко секунди носът му долови мирис на дим. В краката им замъждука пламъче. Те дадоха знак на другите, които се разгърнаха напред, безшумни като сенки. Стрелците заеха позиции, докато останалите се промъкнаха в лагера. Някои се насочиха към конете. Вече със собствените си уши чух тихи стъпки край шатрата, в която лежах. Не спряха. Нощни очи усети мирис на горяща смола. След миг в нощта полетяха две огнени мълнии и улучиха шатрата на Бърл. Надигна се вик. Когато сънените стражници наизскачаха от шатрите си и се втурнаха към пожара, стрелците на склона ги обсипаха със стрели.