Робин Хоб - Тронът

И двамата знаехме, че й дава шанс. Надявах се да се възползва от него. Видях я да преглъща. Не погледна към мен. Гласът й бе тих и овладян.

— Аз не съм ничия слугиня, милорд. Не служа на Фицрицарин. — Славея направи пауза и аз изпитах замайващо облекчение. Ала тя си пое дъх и продължи: — Но ако е жив, Искрен Пророка е истинският крал на Шестте херцогства. И аз не се съмнявам, че всички, които твърдят обратното, заслужават неговия гняв. Ако се завърне.

Бърл изсумтя през нос и със съжаление поклати глава. После даде знак на един от чакащите заповедите му мъже.

— Ти. Счупи й един пръст. Без значение кой.

— Аз съм пътуваща музикантка — ужасено възрази Славея и смаяно го зяпна. Всички бяхме поразени. Неведнъж менестрели бяха екзекутирани за държавна измяна. Едно е да убиеш менестрел. И съвсем друго — да го осакатиш.

— Не ме ли чу? — Попита Бърл колебаещия се стражник.

— Тя е пътуваща музикантка, господине. — Мъжът изглеждаше удивен. — Носи нещастие да осакатиш менестрел.

Бърл се обърна към сержанта.

— Погрижи се до довечера този човек да получи пет удара с камшик. Пет, повтарям, и искам да мога да преброя следите по гърба му.

— Слушам — унило отвърна сержантът.

Бърл отново погледна стражника.

— Счупи й един пръст. Без значение кой. — Изрече заповедта така, сякаш произнасяше думите за пръв път.

Мъжът се приближи към Славея като насън. Щеше да се подчини и Бърл нямаше да го спре.

— Ще те убия — казах му.

Бърл ми се усмихна.

— Стражник. Нека са два пръста. Без значение кои. — Сержантът бързо реагира, извади ножа си и застана зад мен. Притисна острието към гърлото ми и ме натисна да застана на колене. Вдигнах очи към Славея. Тя ме погледна с кухи, безизразни очи, сетне се извърна. Ръцете й, също като моите, бяха завързани на гърба й. Певицата гледаше право напред към гърдите на Бърл. Стоеше неподвижно и безмълвно и все повече пребледняваше. Стражникът я хвана за китките. Тогава тя извика — дрезгав гърлен вик. После изкрещя, но аз чух изхрущяването на костите, когато стражникът изви пръстите й.

— Покажи — заповяда Бърл.

Сякаш ядосан на Славея, че е принуден да го направи, мъжът я блъсна и тя се просна по очи върху овчата кожа в краката на Бърл. След писъка не бе издала друг звук. Кутрето и безименният пръст на лявата й ръка стърчаха под ужасяващ ъгъл. Бърл ги погледна и кимна доволно.

— Отведи я. И се погрижи да бъде под засилена охрана. После се яви при сержанта си. След като свърши с теб, ела при мен. — Каза го съвсем спокойно.

Стражникът хвана Славея за яката и рязко я изправи. Изглеждаше едновременно измъчен и разгневен. Блъсна я пред себе си и двамата излязоха от шатрата. Бърл кимна на сержанта.

— Пусни го.

Станах и погледите ни се срещнаха. Но вече нямаше ни най-малко съмнение кой командва положението.

— Преди малко ти каза, че си разбрал — тихо рече той. — Сега съм убеден в това. Пътуването до Лунно око може да мине бързо и лесно за теб, Фицрицарин. И за другите. А може и да не е. Зависи единствено от теб.

Не отговорих. Нямаше нужда. Бърл кимна на другия стражник. Той ме заведе в друга шатра, в която имаше четирима стражници. Даде ми хляб, месо и чаша вода. Покорно чаках, докато завързваше ръцете ми отпред, за да мога да се нахраня. После ми посочи одеялото в ъгъла и аз си легнах като послушно куче. Пак ми завързаха китките на гърба. Завързаха и краката ми. Мангалът горя през цялата нощ и постоянно ме пазеха двама души.

Не ме интересуваше. Извърнах се от тях към стената на шатрата. Затворих очи и отидох при своя вълк. Козината му беше почти съвсем суха, но той все още спеше. Беше изтощен. Студът и борбата с реката бяха взели своето. И това бе някакво утешение. Нощни очи бе жив и спеше. Зачудих се от коя страна на реката.