Робин Хоб - Тронът

Ник ненадейно се тръшна на земята до мен. Едното му око започваше да се подува и затваря. Той ми се ухили. Зъбите му бяха окървавени.

— Е, ето че сме на отсрещния бряг, Том. Обещах да те доведа. Сега ще взема обецата, както се разбрахме.

Моят стражник го срита в ребрата.

— Млъквай.

— Това го нямаше в сделката — настоя контрабандистът, когато успя да си поеме дъх.

Той ги огледа, за да види към кого да се обърне.

— Имам уговорка с вашия капитан. Казах му, че ще му доведа този човек, и в замяна той ми обеща злато и безопасно преминаване. За мен и за другите.

Сержантът се засмя.

— Е, това няма да е първата сделка, която капитан Марк е сключил с контрабандисти. Странно. Нито един от тях никога не е печелил от нас, а, момчета? А капитан Марк сега някъде го влачи течението и трудно може да се каже какво ти е обещал. Винаги си падаше по представленията. Е, вече го няма. Но аз имам заповед да арестувам всички контрабандисти и да ги закарам в Лунно око.

Сержантът се наведе и свали двете кесии от колана на Ник. Контрабандистът оказа съпротива, в резултат на което изгуби още кръв. Не му обърнах внимание. Той ме беше предал на Славен. А как бе разбрал кой съм? „От разговорите в леглото със Славея“ — горчиво си казах аз. Бях се доверил, а това винаги водеше до едно и също. Дори не се обърнах да погледна, когато го отвеждаха.

Бях имал само един верен приятел и той беше пострадал заради моята глупост. За пореден път. Вперих очи в небето, пресегнах се извън тялото си и протегнах сетивата си колкото може по-широко. Открих го. Дращеше с нокти и се мъчеше да се изкатери по стръмен заледен бряг. Гъстата му козина бе мокра и толкова му тежеше, че едва държеше главата си на повърхността. Изгуби опора и реката отново го понесе. Погълна го към дъното, задържа го там, после изведнъж го подхвърли нагоре. Вълкът дълбоко вдиша пълния с пръски въздух. Не му бяха останали сили.

„Опитвай! — заповядах му аз. — Продължавай да опитваш!“

И непостоянното течение го запрати към брега, този път покрит с надвиснали над водата коренища. Нощни очи се измъкна, като се давеше и дишаше тежко. Дробовете му се издуваха като ковашки мехове.

„Излез на брега! Изтръскай се!“

Той не ми отговори, ала усетих, че се измъква от водата и малко по малко изпълзя по корем като кутре на брега. Замръзваше. По ушите и муцуната му вече се образуваше скреж. Вълкът се изправи и се опита да се изтръска. Свлече се на земята. Отново с олюляване стана на крака и с усилие се отдалечи от реката. Този път успя да се изтръска и водата полетя във всички посоки. Това едновременно го облекчи и поизсуши козината му. Нощни очи наведе глава и повърна речна вода. „Потърси убежище. Свий се на кълбо и се стопли — казах му. Той силно кихна няколко пъти, после се огледа. — Там — посочих му. — Под онова дърво. — Снегът бе огънал клоните му почти до земята. Отдолу имаше малка дупка, покрита с нападали иглички. Ако се вмъкнеше вътре и се свиеше, можеше да се стопли. — Хайде — настоях аз. — Ще успееш. Раздвижи се.“

— Май си го ритнал прекалено силно. Само зяпа небето.

— Видя ли какво направи на Скеф оная жена? Тече му кръв като на заклано прасе. Обаче и той здраво я удари в гърба.

— Къде е старицата? Някой откри ли я?

— В тоя сняг няма да стигне далече, не се бой. Свести тоя и го вдигни на крака.

— Той дори не мига. И почти не диша.

— Не ме интересува. Просто го заведи при умелия. След това вече няма да е наша грижа.

Разбрах, че стражниците ме изправят, разбрах, че ме повеждат нагоре по склона. Не обръщах внимание на това тяло. Отново се освободих от него и пропълзях под дървото. Имаше място само колкото да се свия на кълбо. Покрих носа си с опашка. Няколко пъти раздвижих уши, за да се избавя от последните капки вода. „Сега поспи. Всичко е наред. Заспивай.“ Накарах го да затвори очи. Все още трепереше, ала усещах, че топлината отново се влива в него. Внимателно го оставих сам.

Вдигнах глава и погледнах през собствените си очи. Вървях по пътека, пазен от двете страни от снажни фароуски стражници. Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера, че ни следват други. В гората пред нас видях колите на Ник. Хората му седяха на земята със завързани на гърба ръце. Все още мокри, поклонниците се бяха сгушили край запаления огън. Неколцина стражници охраняваха и тяхната група. Не забелязах нито Славея, нито Кетъл. Една жена притискаше детето си към себе си и плачеше. Момченцето не помръдваше. Един от мъжете срещна погледа ми, сетне се извърна и се изплю.