Робин Хоб - Тронът

Въпреки изнемогата си заинтригувано се оглеждах наоколо. Тук ме бе довел дядо ми, за да ме повери на грижите на Искрен, тук Искрен ме беше предал на Бърич. Винаги се бях питал дали някой от майчиния ми род е живял край Лунно око, или сме отишли там, за да дирим баща ми. Но напразно търсех някакъв знак, който да събуди спомените от изгубеното ми детство. Лунно око ми изглеждаше също толкова чужд, колкото всяко друго градче, което бях посещавал.

Навсякъде гъмжеше от ратници. Край всяка стена бяха издигнати шатри и навеси. Като че ли местното население неотдавна рязко се беше увеличило. Накрая стигнахме до двор, в който животните от обоза познаха дома си. Строихме се с войнишка прецизност. После охраната ме заведе при грозна ниска дървена сграда без прозорци. Вътре имаше голямо огнище, пред което на ниско столче седеше старец. Вкараха ме в една от трите килии със зарешетени прозорчета, срязаха въжетата на ръцете и краката ми и ме оставиха сам.

Това бе най-хубавият от всички затвори, в които ме бяха хвърляли. Хванах се за тази мисъл и оголих зъби в нещо, което не бе точно усмивка. Вместо легло имаше хамак с чувал, пълен със слама, за дюшек. В ъгъла имаше нощно гърне. През зарешетеното прозорче на вратата нахлуваше светлина и топлина. Не много, но все пак беше доста по-топло, отколкото навън. Нямаше я строгостта на истинския затвор. Реших, че това е арест за пияни или непокорни ратници. Бе ми странно да си сваля плаща и ръкавиците. Седнах на хамака и зачаках.

Единственото по-особено нещо, което се случи тази вечер, беше, че храната се състоеше от месо, хляб и дори халба пиво. Старецът отвори вратата и ми подаде таблата. Когато се върна, за да я вземе, ми остави две одеяла. Благодарих му и мъжът, изглежда, се сепна. После ме смая, като отбеляза:

— Имаш бащините си очи и глас. — И побърза да затвори вратата. Повече никой не разговаря с мен и единствените думи, които чух, бяха ругатни и подигравки по време на игра на зарове. По гласовете прецених, че във външното помещение, освен стария ключар има трима по-млади мъже.

Късно вечерта спряха да играят и тихо се заприказваха. Воят на вятъра навън ми пречеше да чувам за какво говорят. Безшумно станах и се приближих до вратата. Когато надникнах през прозорчето, ги видях. Старецът спеше на леглото си в ъгъла, но стражниците, които носеха златистокафявите униформи на Славен, явно взимаха задълженията си на сериозно. Единият беше голобрадо момче, навярно на не повече от четиринадесет години. Другите двама приличаха на ратници. По лицето на единия имаше повече белези, отколкото по моето. Реших, че е скандалджия. Вторият имаше грижливо оформена брада и очевидно командваше другите двама. Всички бяха будни, макар и не точно нащрек. Скандалджията дразнеше момчето за нещо. Лицето на хлапака бе намусено. Поне тези двама не се разбираха. След това обезобразеният започна да се оплаква от Лунно око. Алкохолът бил долнокачествен, малкото местни жени били студени като самата зима. Искало му се кралят да им отпусне каишката и да ги насъска срещу крадливите главорези на планинската блудница. За няколко дни щели да стигнат до Джаампе и да го превземат. Какъв смисъл имало да чакат? И така нататък. Другите отегчено кимаха. Отдръпнах се от прозорчето и се върнах на хамака си, за да помисля.

„Хубава клетка.“

„Поне ме нахраниха добре.“

„Не толкова добре, колкото се нахраних аз. Трябва ти малко топла кръв в месото. Скоро ли ще избягаш?“

„Веднага щом измисля начин.“

Известно време внимателно разглеждах килията си. Стените и подът бяха от дъски, стари и твърди като желязо под пръстите ми. Дъсчен таван, който едва достигах с ръце. И дървената врата със зарешетеното прозорче.

Ако исках да се измъкна оттук, трябваше да изляза през вратата. Върнах се до прозорчето.

— Може ли малко вода — тихо извиках.

Хлапакът се стресна и скандалджията му се присмя. Третият стражник ме погледна, после безмълвно отиде да донесе един черпак вода от бъчвата в ъгъла. Надигна го към прозорчето и го провря между решетките, изчака да го изпия и се отдалечи.

— Колко време ще ме държат тук — попитах го.

— Докато умреш — убедено отвърна скандалджията.

— Не бива да разговаряме с него — напомни му момчето.

— Млъкнете! — Заповяда им сержантът. Това се отнасяше и за мен. Останах до вратата, стиснал решетките с ръце. Това изнерви хлапака, ала обезобразеният впери очи в мен с хищния интерес на кръжаща акула. Нямаше да има нужда от много примамки, за да го накарам да ме удари. Зачудих се дали може да е от полза. Беше ми омръзнало да ме удрят, но напоследък това ми изглеждаше единственото нещо, в което бях добър. Реших да поупорствам и да видя какво ще се случи.