Робин Хоб - Тронът

— Фиц! — Шутът постави ръка на рамото ми и го стисна. Отворих очи.

— Нищо ли няма да ми кажеш — втренчен в лицето ми, предпазливо попита той.

— Дай ми вода.

Докато го нямаше, се овладях. Шутът ми даде да пия. Когато отдръпнах чашата от устата си, бях решил какъв въпрос ще е най-убедителен.

— Как реагира Кетрикен на новината, че Искрен има незаконородено дете? Това едва ли я е зарадвало.

Неувереността, на която се бях надявал, се изписа на лицето му.

— Детето се е родило в края на жътвата. Твърде късно, за да го е заченал Искрен преди заминаването си. Кетрикен се досети по-бързо от мен. — Говореше почти с нежност. — Ти трябва да си бащата. Когато Кетрикен попита Сенч, той отговори точно така. — Шутът наклони глава и впери очи в мен. — Не знаеше ли?

Бавно поклатих глава. Какво означаваше честта за такъв като мен? Аз бях копеле и убиец, какво право имах да претендирам за душевно благородство? Изрекох лъжата, която винаги щях да презирам.

— Аз не може да съм заченал дете, родено по жътва. Моли ме изхвърли от леглото си месеци преди да напусне Бък. — Опитах се да говоря колкото можех по-спокойно. — Ако майката е Моли и твърди, че детето е от мен, значи лъже. — Опитах се искрено да прибавя: — Съжалявам, шуте. Аз не съм ви заченал наследник на Пророците, нито възнамерявам. — Нямаше нужда да имитирам задавен глас и сълзи в очите. — Странно. — Поклатих глава. — Че такова нещо може да ми донесе такава мъка. Че тя е способна да представя бебето за мое. — Затворих очи.

— Доколкото разбрах, тя не твърди такова нещо — внимателно отвърна шутът. Струва ми се, че засега Моли не знае нищо за плана на Сенч.

— Знаеш, че трябва да се срещна със Сенч и Кетрикен. За да им кажа, че съм жив, и да им разкрия истината. Но когато събера сили. В момента, шуте, искам да остана сам — помолих го аз. Не желаех да виждам нито съчувствието, нито озадачението на лицето му. Молех се да повярва на лъжата ми, макар да се презирах за отвратителното нещо, което бях казал за Моли. Затова не отворих очи. Той взе свещите и си отиде.

Известно време лежах в мрака. Не можех да се понасям. Така бе най-добре, казвах си. Ако някога се върнех при нея, можех да оправя нещата. В противен случай поне нямаше да й вземат детето. Безкрайно си повтарях, че съм постъпил разумно. Ала не се чувствах разумен. Чувствах се предател.

Сънувах сън, едновременно жив и абсурден. Дялах черен камък. Безкрайно и монотонно. Използвах камата си за длето и един камък за чук. Пръстите ми бяха изранени и подути, защото често удрях тях вместо ръкохватката на ножа. Ала това не ме спираше. Дялах черен камък. И чаках някой да дойде и да ми помогне.

Една вечер се събудих и открих, че до леглото ми седи Кетъл. Изглеждаше по-стара, отколкото си я спомнях. През пергаментовия прозорец се процеждаше бледа зимна светлина и докосваше лицето й. Известно време я наблюдавах, преди да разбере, че съм буден. Когато забеляза това, тя поклати глава.

— Трябваше да се досетя, че и ти отиваш при Белия пророк.

Беше толкова странен. — Кетъл се наведе и прошепна: — Той не пуска Славея при теб. Казва, че си бил прекалено слаб за толкова жизнена гостенка. И че не искаш никой да знае, че си тук, поне засега. Но аз ще й кажа, че съм те видяла, нали?

Затворих очи.

Светла утрин. Почукване на вратата. Треската не ми позволяваше нито да спя, нито да стоя буден. Бях пил чай от върбова кора, докато ми се поду коремът. Въпреки това главата ми се пръскаше и все треперех или се потях. Отново се почука, по-силно, и Кетъл остави чашата, с която ме тормозеше. Шутът седеше до работната си маса. Той остави инструмента си, но старицата извика: „Аз ще отворя!“ и го направи още докато шутът казваше: „Не, остави на мен“.

Славея влетя вътре толкова рязко, че Кетъл изненадано възкликна. Певицата профуча покрай нея, като изтръскваше снега от шапката и плаща си, и стрелна шута с триумфален поглед. Той само добродушно й кимна, като че ли я очакваше, и без да каже нищо, се върна към работата си. Гневните искри, които хвърляха очите й, станаха още по-горещи и усетих задоволството й от нещо. Славея затръшна вратата след себе си и влезе в стаята като самия северен вятър. После седна на пода до леглото ми.

— Е, Фиц, страшно се радвам най-сетне да те видя. Кетъл ми каза, че си ранен. Щях да дойда по-рано, но ме отпращаха от вратата. Как си?

Опитах се да се съсредоточа. Щеше ми се да се движи по-бавно и да говори по-тихо.

— Тук е много студено — оплаках се недоволно. — И съм си изгубил обецата. — Бях го открил едва тази сутрин. Това ме ядоса. Не си спомнях защо е толкова важно, но постоянно ме гризеше. Което още повече усилваше главоболието ми.