Робин Хоб - Тронът

Лицето му се вцепени и той решително стисна устни.

— Ще направя всичко, каквото трябва, за да се погрижа на трона на Шестте херцогства отново да седне истински Пророк. Заклел съм се да го сторя. Ти също. — Погледът му срещна моя.

Смаяно го зяпнах. Той ме обичаше. Нещо повече, вярваше в мен. Вярваше, че притежавам силата и всеотдайността, които бяха сърцевината на живота му. И че може да ми наложи неща, по-тежки и студени, отколкото беше в състояние да си представи Славен въпреки цялата му омраза към мен. Вярата му в мен бе толкова твърда, че нямаше да се поколебае да ме хвърли в каквато и да било битка и да очаква всякаква саможертва от мен. От гърдите ми внезапно се изтръгна ридание и размърда стрелата в гърба ми.

— Няма край — извиках. — Този дълг ще ме преследва до гроба. По-добре да бях умрял! По-добре сега да умра! — Дръпнах ръката си от Сенч, без да мисля за болката, която ми причини това движение. — Остави ме!

Старият ми учител дори не мигна.

— Изгаря от треска — обвинително каза той на шута. — Не знае какво говори. Трябваше да му дадеш чай от върбова кора.

На устните на шута плъзна ужасна усмивка. Преди да успее да отговори обаче, се разнесе остър звук от разпорване. През намаслената кожа на прозореца се показа сива муцуна с бели зъби, последвана от тялото на вълка. Нощни очи прекатури лавицата със саксии върху оставените под тях свитъци, плъзна се по пода, спря между мен и припряно изправилия се Сенч и с ръмжене се заоглежда. „Ще ги убия всички, ако поискаш.“ Отпуснах глава на възглавницата. Моят чист див вълк. Ето в какво го бях превърнал. В същото, в каквото ме беше превърнал Сенч.

Отново ги огледах. Сенч стоеше със замръзнало лице. Всички други изглеждаха смаяни, някои тъжни, други разочаровани. Разтреперих се от отчаяние и треска.

— Съжалявам — казах немощно. — Никога не съм бил такъв, за какъвто ме смятахте. Никога.

В стаята се възцари мълчание. Огънят за миг запращя.

Притиснах лице към възглавницата и затворих очи. Изрекох думите, които бях принуден да кажа:

— Но ще открия Искрен. Някак си ще ви го доведа. Не защото съм такъв, за какъвто ме смятате — прибавих и бавно повдигнах глава. Видях, че на лицето на Сенч отново оживява надежда. — А защото нямам друг избор. Както винаги.

— Значи вярваш, че Искрен е жив — жадно попита Кетрикен и се понесе към мен като океанска буря.

Кимнах.

— Да — успях да промълвя. — Вярвам, че е жив. Усещам го в себе си. — Лицето й беше съвсем близо пред очите ми. Премигнах, очите ми се насълзиха.

— Тогава защо не се връща? Ранен ли е? Не го ли е грижа за онези, които остави? — Въпросите й се блъскаха в мен като хвърлени камъни.

— Мисля, че… — започнах аз, ала не можех. Не можех да мисля, не можех да говоря. Затворих очи. Заслушах се в дългото мълчание. Нощни очи започна да вие, после гърлено изръмжа.

— Може би за известно време трябва да го оставим — предложи Славея. — Не му е до това.

— Ти можеш да си вървиш — великодушно й отвърна шутът. — За съжаление аз все още живея тук.

На лов. Време е за лов. Поглеждам натам, откъдето влязохме, но Онзи без мирис го е покрил с друго парче еленова кожа. Врата, част от нас знае, че това е вратата, и ние отиваме при нея, тихо изскимтяваме и я побутваме с нос. Тя изтраква като капан, който се затваря. Онзи без мирис идва, стъпва леко и предпазливо. Пресяга се покрай мен, поставя светлата си лапа на вратата и я отваря. Измъквам се навън, отново в студения нощен свят. Приятно е пак да раздвижа мускулите си, да избягам от болката, тясната колиба и тялото, което не работи като това диво убежище от плът и козина. Нощта ни поглъща и ловуваме.

Беше друга нощ, друго време, преди, след, не знаех, дните ми не бяха свързани. Някой повдигна стоплилия се компрес от челото ми и го смени със студен.

— Съжалявам, шуте — промълвих аз.

— Трийсет и две — уморено рече някой. Сетне: — Дий — по-нежно прибави гласът. Хладни ръце повдигнаха главата ми. Към устните ми се приближи чаша. Опитах се да пия. Чай от върбова кора. Отвратено извърнах лице. Шутът избърса устата ми, седна на пода до леглото ми и се облегна на него. Повдигна свитъка си към светлината на лампата и продължи да чете. Беше късна нощ. Затворих очи и се опитах отново да намеря съня. Открих само неща, които бях объркал, доверие на много хора, което не бях оправдал.

— Ужасно съжалявам — казах аз.

— Трийсет и три — без да вдига поглед, отброи шутът.

— Какво „трийсет и три“ — попитах.