Робин Хоб - Тронът

Той ме погледна изненадано.

— О, значи наистина си буден и говориш?

— Разбира се. Какво „трийсет и три“?

— За трийсет и трети път казваш „съжалявам“. На различни хора, но най-често на мен. Седемнайсет пъти вика Бърич. Вече не знам колко пъти вика Моли. И цели шейсет и два пъти каза: „Идвам, Искрен“.

— Сигурно те побърквам. Съжалявам.

— Трийсет и четири. Не. Бълнуваше доста еднообразно. Сигурно е от треската.

— Сигурно.

Шутът се върна към четивото си.

— Омръзна ми да лежа по корем — казах.

— Винаги можеш да се обърнеш по гръб — предложи той и думите му ме накараха да потръпна. — Искаш ли да ти помогна да се обърнеш на другата страна?

— Не. Така само още повече ще ме заболи.

— Кажи ми, ако промениш решението си. — И пак се зачете.

— Сенч не идва да ме види — отбелязах аз.

Шутът въздъхна и остави свитъка.

— Никой не е идвал. Дойде знахарката и ни се скара, че те безпокоим. Трябвало да те оставят на мира, докато извади стрелата от гърба ти. С други думи, до утре. Освен това Сенч и кралицата имат да обсъждат много неща. Откритието, че вие с Искрен сте живи, промени всичко за тях.

— Преди щеше да включи в разговорите и мен. — Замълчах. Знаех, че изпадам в самосъжаление, но не бях в състояние да се овладея. — Сигурно смятат, че вече не могат да ми имат доверие. Не че ги обвинявам. Сега всички ме мразят. Заради тайните, които криех. Заради всичко, в което ги провалих.

— О, не всички те мразят — внимателно възрази шутът. — Всъщност те мразя само аз.

Погледнах го. Циничната му усмивка ме успокои.

— Тайни — рече той и въздъхна. — Някой ден ще напиша дълъг философски трактат за силата на тайните, разкривани или пазени.

— Имаш ли бренди?

— Пийни си чай от върбова кора. — В гласа му долових кисела любезност, подсладена с мед. — Има много, нали знаеш. Цели ведра. Само за теб.

— Струва ми се, че треската ми е поотслабнала — отвърнах смирено.

Шутът долепи длан до челото ми.

— Така е. Засега. Но мисля, че лечителката няма да одобри, ако пак се напиеш.

— Знахарката я няма — отбелязах аз.

Той повдигна светлите си вежди.

— Бърич страшно щеше да се гордее с теб. — Но грациозно се изправи и отиде при дъбовия шкаф, като внимателно заобиколи спящия на топло пред огнището Нощни очи. Погледнах към поправения прозорец и после отново към шута. Сигурно бяха сключили някакво споразумение. Вълкът спеше толкова дълбоко, че дори не сънуваше. И коремът му беше пълен. Когато се пресегнах към него, лапите му потръпнаха. Отдръпнах се. Шутът тъкмо поставяше бутилка с две чаши върху поднос. Изглеждаше потиснат.

— Съжалявам.

— Вече ми го каза. Трийсет и пет пъти.

— Наистина съжалявам. Трябваше да ти се доверя и да ти призная за дъщеря си. — Нищо, нито треската, нито стрелата в гърба ми не можеше да ми попречи да се усмихвам, когато произнасях тези думи. Дъщеря ми! Опитах се да изрека чистата истина. Засрамих се, че усещането ми се струва толкова непознато. — Никога не съм я виждал, нали знаеш. Само с Умението. Не е същото. И искам да е моя. Моя и на Моли. Не дете, което принадлежи на едно кралство и трябва да носи някаква огромна отговорност. Просто момиченце, което бере цветя, прави свещи с майка си, прави… — запънах се и довърших: — … всичко, каквото правят обикновените деца. Сенч обаче няма да го допусне, нали? В момента, в който някой я посочи и каже: „Ето, тя може да стане наследница на Пророците“, дъщеря ми ще бъде изложена на опасност. Ще трябва да бъде пазена, ще я научат да се страхува, да претегля всяка своя дума, да обмисля всяка своя постъпка. Защо? Тя не е истинска кралска наследница. Тя е копелето на едно копеле. — С мъка изрекох тези сурови думи и се заклех никога да не позволя на никого да й ги каже в лицето. — Защо трябва да бъде изложена на такава опасност? Едно щеше да е, ако беше родена в дворец и я охраняваха сто стражници. Но тя има само Моли и Бърич.

— Бърич при тях ли е? Щом Сенч е избрал него, значи го смята за равностоен на сто стражници. Но е много по-дискретен — отбеляза шутът. Дали знаеше как ме измъчва това? Той донесе таблата и ми наля. Успях сам да вдигна чашата си. — За дъщеря ви. — Отпих и брендито опари гърлото ми.

— Е — казах, — Сенч още отначало е знаел и е пратил Бърич да я пази. Двамата са научили преди мен. — Защо се чувствах така, като че ли ми бяха откраднали нещо?

— Но не съм сигурен. — Шутът замълча, сякаш се чудеше дали е разумно да ми каже нещо. После видях, че отхвърля колебанията си. — Подредих частите от мозайката, изчислих времето. Мисля, че Търпение е подозирала. Тъкмо затова е започнала да праща Моли да се грижи за Бърич, когато беше ранен в крака. Той нямаше нужда чак от такива грижи и го знаеше също толкова добре, колкото и Търпение. Но Бърич е добър слушател, главно защото самият той почти не приказва. Моли е имала нужда от някой, с когото да споделя, може би от човек, който някога също е гледал копеле. Тогава всички се бяхме събрали в неговата стая… когато ме беше пратил там, за да се погрижи за рамото ми, помниш ли? Когато ти заключи вратата на покоите на Умен, за да го спасиш… — За миг шутът сякаш потъна в спомени. — Докато се качвах по стълбището към сеновала на Бърич, ги чух да спорят. Е, Моли спореше, а Бърич упорито мълчеше. Подслушах ги — откровено призна той. — Но не чух много. Тя настояваше Бърич да й донесял някаква специална билка. Бърич не искаше. Накрая й обеща да не казва на никого и я помоли добре да си помисли и да постъпи както желае, а не както смята за най-разумно. С това приключиха разговора, затова влязох. Моли се извини и си тръгна. После дойде ти и каза, че те напуснала. — Шутът замълча за миг. — Всъщност като се замисля, и аз не съм бил по-умен от теб, щом не се досетих още тогава.