Робин Хоб - Тронът

Намирах се в град, в смисъл на място, където живеят много хора. Ала никога не бях виждал такива като тях, нито сгради като техните. Постройките се извисяваха към небесата. Камъкът, от който бяха направени, сякаш се беше разтекъл в техните форми. Имаше изящни мостове, градини, които едновременно се спускаха надолу и се издигаха по страните на сградите, фонтани и езерца. Навсякъде гъмжеше от пъстро облечени хора, многобройни като мравки.

И все пак цареше тишина и неподвижност. Усещах човешкия поток, танца на фонтаните, уханието на цветята в градините. Всичко бе там, но когато се обръщах да го видя, изчезваше. Умът възприемаше изяществото на моста, ала окото виждаше само ръждясващите му останки. Вятърът беше изличил фреските от стените, за да останат само грубо замазаните тухли. Едно завъртане на главата превръщаше прекрасния фонтан в буренясало и пропукано басейнче. Забързаната навалица на пазара говореше само с гласа на бурния вятър, натежал от парещ пясък. Обикалях из този призрачен град, безтелесен и търсещ, неспособен да проумея защо съм там и какво ме е привлякло. Тук не бе нито светло, нито тъмно, нито лято, нито зима. Помислих си, че съм извън времето, и се зачудих дали това е абсолютният ад от философията на шута, или пълната свобода.

Накрая видях пред себе си дребна фигурка, която крачеше по една от широките улици. Главата на странника беше наведена срещу вятъра и той покриваше устата и носа си с края на плаща си, за да се предпази от пясъка. Този човек не бе част от призрачната тълпа, а се движеше сред останките и заобикаляше местата, хлътнали или издигнати в резултат от размествания на земни пластове. Мигом познах в него Искрен. Познах го по трепването на живот, което усетих в гърдите си, и разбрах, че тук ме е привлякло зрънцето на неговото Умение, което продължаваше да е в моето съзнание. Усетих също, че е изложен на невероятна опасност. И все пак не забелязвах нищо да го застрашава. Намираше се на огромно разстояние от мен, виждах го сред мъгливите сенки на някогашни сгради, скрит сред призраците на пазарната навалица. Той тежко крачеше напред, сам и неподвластен на призрачния град, и все пак вплетен в него. Не виждах нищо, ала опасността надвисваше над него като гигантска сянка.

Забързах след него и след миг го настигнах.

— А, най-сетне дойде, Фиц. Добре дошъл — поздрави ме той. Не спря, не се обърна. Но усетих топлотата му, сякаш беше стиснал ръката ми, и усетих, че няма нужда от отговор. Вместо това зърнах примамката и опасността през неговите очи.

Пред нас течеше река. Но не беше река. Не бе и лъскав камък. Имаше по нещо и от двете, ала не беше нито едното. Разсичаше града като блестящ меч, идваше от планината зад гърба ни и изчезваше в по-древна река от вода. Приличаше на оголена златна жила. Това бе магия. Тук течеше най-чиста древна магия, неумолима и неподвластна на хората. Реката на Умението, в която с толкова усилия се бях научил да плувам, беше за тази магия същото, каквото е букетът за виното. Онова, което съзрях с очите на Искрен, притежаваше физическо съществувание, също толкова конкретно, колкото моето. То мигновено ме привлече към себе си като пламък на свещ — нощна пеперуда.

Не бе само красотата на тази сияйна река. Магията изпълваше всяко от сетивата на Искрен. От него се носеше вълшебна мелодия, поток от ноти, които караха човек да чака и слуша, убеден, че звукът означава нещо. Вятърът носеше уханието й, неуловимо и променливо, ту аромат на лимонов цвят, ту на подправки. Усещах я с всеки дъх и мечтаех да се хвърля в нея. Ненадейно ме обзе увереност, че тя ще утоли всички жажди, които някога съм изпитвал, не само онези на тялото, но и неясните копнежи на душата. До болка ми се искаше тук да е и тялото ми, за да мога да преживея всичко също толкова пълноценно, колкото Искрен.

Той спря и вдигна глава. Дълбоко си пое дъх. Въздухът бе пропит с Умение така, както мъглата е пропита с влага. Изведнъж в гърлото му усетих горещ металически вкус. Копнежът, който беше изпитвал, внезапно се превърна във всепоглъщащо желание. Жадуваше за реката. Когато стигнеше до нея, щеше да се хвърли на колене и да пие до насита. Щеше да се изпълни с цялото съзнание на света, щеше да се влее в цялото. Да стане цялото. Най-после щеше да познае цялост.

Ала самият Искрен щеше да престане да съществува.

Ужасено се отдръпнах. Струва ми се, че няма нищо по-страшно от това да се сблъскаш с истинско желание за самоунищожение. Въпреки че привличаше и мен, реката разбуди гнева ми. Това не бе в стила на Искрен. Нито човекът, нито принцът, когото бях познавал, не можеше да е способен на такава страхлива постъпка. Погледнах го.