Робин Хоб - Тронът

— Изтегли ме навън.

Не бях имал сили да се противопоставя на решителността му. Ала когато влях волята си в неговата, двамата заедно отблъснахме ужасната съблазън на силата. Той успя да извади ръцете си от реката, макар да имах чувството, че ги измъква от плътен камък. Потокът неохотно поддаваше и когато Искрен залитна назад, усетих какво е преживял. В света, който течеше пред нас, имаше цялост, като един-единствен сладостен звук. Това не бе песента на човечеството, а по-стара, по-велика песен за огромни равновесия и чисто съществуване. Ако й се беше оставил, тя щеше да сложи край на всичките му мъки.

Вместо това той с олюляване се изправи и се обърна. Държеше ръцете си протегнати напред със свити шепи, сякаш просеше нещо. По форма дланите му не се бяха променили, ала сияеха като сребърни от силата, която беше проникнала в тях и бе пропила плътта му. Когато започна да се отдалечава от реката със същата спокойна решителност, с която се беше приближил към нея, усетих, че пръстите му горят като от измръзване.

— Не разбирам — казах му аз.

— Не искам да разбираш. Засега. — Почувствах някаква двойственост в него. Умението го изгаряше като ковашки огън с невероятна топлина, но силата на тялото му бе достатъчна, за да продължи да върви. Без никакво усилие Искрен предпазваше ума ми от притеглянето на реката. Но изкачването по обратния път изтощаваше и тялото, и волята му. — Ела при мен, Фиц. Моля те. — Този път думите му не бяха заповед на Умението, нито дори нареждане на принц, а просто човешка молба. — Аз нямам котерия, Фиц. Само теб. Ако котерията, която ми създаде Гален, беше истинска, щях повече да вярвам, че онова, което трябва да направя, е възможно. А те не само не са ми верни, но и се опитват да ме унищожат. Кълват ме като птици — умиращ елен. Атаките им едва ли могат да ме погубят, но се боя, че могат да ме отслабят достатъчно, за да не успея. Или още по-лошо, да отвлекат вниманието ми и те да успеят вместо мен. Не можем да го допуснем, момко. Двамата с теб сме единственото, което стои между тях и техния триумф. Двамата с теб. Пророците.

Аз не бях там във физически смисъл. Ала той ми се усмихна и повдигна ужасната си сияеща ръка, за да ме погали по бузата. Дали възнамеряваше да го направи? Не зная. Последва невероятно силно разтърсване, сякаш воин ме беше ударил с щит по лицето. Но без болка. Познание. Като слънчева светлина, пронизала облаците, за да освети горска поляна. Всичко изведнъж ясно изпъкна, видях всички скрити причини за онова, което правехме, всички цели, с мъчителната чистота на просветлението разбрах защо трябва да следвам пътя пред себе си.

Сетне всичко изчезна и потънах в мрак. Искрен го нямаше. Нямаше го и познанието. Ала за миг го бях зърнал в неговата цялост. Сега оставах само аз, но моята същност беше толкова малка, че можех да съществувам само ако с всички сили се вкопчех в живота. Така и сторих.

От цял свят разстояние чух Славея уплашено да вика:

— Какво му е?

И Сенч навъсено отговори:

— Просто пристъп, каквито от време на време получава. Главата му, шуте, дръж му главата, за да не си разбие черепа.

Усетих, че ме хващат. Оставих се на техните грижи и потънах в мрака. По-късно дойдох на себе си за малко. Не си спомням почти нищо. Шутът повдигна раменете и главата ми, за да мога да пия от чашата, която поднесе към устата ми загриженият Сенч. Познатата горчивина на самодивското биле ме накара да сбърча лице. Наблизо зърнах Кетъл, неодобрително стиснала устни. С ококорени очи като на приклещено в ъгъла животно, Славея стоеше на известно разстояние от мен и не смееше да ме докосне.

— Това би трябвало да го оправи — чух да казва Сенч, докато се унасях в дълбок сън.

На другата сутрин се събудих рано и въпреки че главата ми се пръскаше, отидох в банята. Измъкнах се тихо, за да не събудя шута, но Нощни очи стана и ме последва.

„Къде беше снощи? — попита той, ала аз не можех да му отговоря. Той усети неохотата ми да мисля за това. — Сега отивам на лов язвително ме информира вълкът. — Съветвам те след този случай да не пиеш нищо друго, освен вода.“ Смирено се съгласих и Нощни очи ме остави на входа на банята.

Вътре миришеше на минерална вода. Планинците я събираха в огромни резервоари и я насочваха с тръби до други басейни, така че човек можеше да избира топлината и дълбочината. Изтърках се в една вана, после се потопих в най-горещата вода, която можех да изтърпя, и се опитах да не си спомням за киселината, разяла ръцете на Искрен. Излязох червен като сварен рак. На стената в хладния край на банята имаше няколко огледала. Помъчих се да не гледам лицето си, докато се бръснех. То прекалено живо ми напомняше лика на Искрен. През последната седмица донякъде бе изгубило мършавината си, но белият кичур на челото ми отново беше пораснал и още по-ясно си личеше, когато завързах косата си на воинска опашка. Нямаше да се изненадам да видя на бузата си отпечатъка от ръката на Искрен или да открия, че белегът ми е изчезнал и носът ми се е изправил, толкова голяма бе силата на докосването му. Но белегът от Славен изпъкваше на фона на поруменялата ми от парата кожа. Не се беше променил и счупеният ми нос. Нямаше никакви външни следи от снощната ми среща. Мислите ми безспирно се връщаха към онзи момент, към допира до чистата сила. Мъчех се да си го спомня и почти успявах. Но не можех да възстановя в цялост абсолютното му преживяване, също като болка или удоволствие. Знаех, че съм преживял нещо изключително. Удоволствията на Умението, за които предупреждаваха всички умели, бяха като мъничко въгленче в сравнение с пожара на знанието, усещането и съществуването, които снощи за кратко бях споделил.