Робин Хоб - Тронът

— Значи отиваш да търсиш Искрен.

— Отивам да служа на своя крал. Да помогна на Кетрикен и на детето на Искрен. И после да продължа оттатък Планините, за да намеря своя крал и да го върна на престола. За да може да прогони алените кораби от крайбрежието на Шестте херцогства и отново да заживеем в мир.

За миг се възцари пълна тишина, освен виещия навън вятър. Сетне Славея тихо каза:

— Ако направиш и половината от това, ще имам герой за своята песен.

— Не искам да съм герой. А само да направя каквото трябва, за да съм свободен да живея както искам.

— Бедният Фиц. Никой от нас не е свободен да живее както иска.

— Ти обаче си свободна.

— Нима? Струва ми се, че с всяка следваща крачка все по-дълбоко затъвам в блатото, и съпротивата само още повече влошава нещата…

— Как така?

Тя задавено се засмя.

— Огледай се. Аз спя в сено и пея, за да си заслужа вечерята, като рискувам и приемам, че накрая ще прекосим реката и ще отидем в Планинското кралство. И дори да успея, дали ще съм постигнала целта си? Не. Трябва да се влача след теб, докато не извършиш нещо, достойно за песен.

— Не си длъжна да го правиш — смаяно промълвих аз. — Винаги можеш да си тръгнеш и да си изкарваш прехраната като пътуваща певица. Изглежда, се справяш много добре с това.

— Достатъчно добре. Достатъчно добре за пътуваща певица. Ти си ме чувал да пея, Фиц. Имам хубав глас и сръчни пръсти. Но не съм изключителна, а тъкмо това е нужно, за да си спечеля място на придворен менестрел в някой замък. Ако до пет години изобщо останат замъци. Нямам намерение да пея на пиратите с алените кораби.

За миг и двамата замълчахме и се замислихме.

— Виждаш ли — след малко продължи тя. — Аз си нямам никого. Родителите ми и брат ми умряха. Отиде си старият ми учител, няма го лорд Бронз, който ме обичаше главно заради моя учител. Всички загинаха, когато изгоря крепостта. Пиратите ме помислиха за мъртва, нали разбираш, иначе наистина щях да умра. — За пръв път долавях намек за някогашен страх в гласа й. Славея помълча, замислена за всичко, за което не искаше да споменава. Обърнах се към нея. — Мога да разчитам само на себе си. И сега, и за в бъдеще. Само на себе си. Един менестрел не може вечно да скита и да пее за петачета по странноприемниците. Ако искаш да си осигуриш старините, трябва да си спечелиш място в замък. Мога да го постигна единствено с велика песен, Фиц. И времето ми е ограничено. — Следващите й думи бяха тихи, дъхът й — топъл. — И затова ще те следвам. Защото по пътя ти като че ли се случват само велики събития.

— Какви велики събития — намръщих се аз.

Славея се примъкна към мен.

— Велики събития. Абдикирането на принц Рицарин. Триумфалната победа над алените кораби при Острова на Еленовия рог. Нали тъкмо ти спаси кралица Кетрикен от претопените в нощта, когато я нападнаха, точно преди Лова на кралица Лиса? Виж, това е песен, която ми се ще да бях написала аз. Да не споменавам за подклаждането на бунта в нощта на коронясването на принц Славен. Чакай да помисля. Възкръсването, опитът за покушение срещу Славен в трейдфордския замък, бягството оттам. Избиването на половин дузина от неговите стражници, докато ръцете ти са оковани… Имах чувството, че тогава трябваше да те последвам. Но ми се струва, че ако отсега не те изпускам от очи, имам голям шанс да стана свидетелка на нещо велико.

Никога не бях мислил за тези събития като за неща, предизвикани от мен. Искаше ми се да възразя, че аз не съм причина за тях, че просто съм попаднал между зъбните колела на историята. Вместо това само въздъхнах.

— Единственото ми желание е да се прибера у дома при Моли и нашата дъщеричка.

— Тя сигурно копнее за същото. Едва ли й е леко да се чуди кога ще се завърнеш. Ако изобщо се завърнеш.

— Тя не се чуди. Вече ме смята за мъртъв.

— Фиц — колебливо рече Славея. — Щом те смята за мъртъв, как може да вярваш, че ще те чака и няма да си намери друг?

— Бях разигравал десетки възможности в главата си. Че умирам, преди да се завърна у дома или че когато се завръщам, Моли ме приема като лъжец и осезател, че белезите ми я отвращават. Напълно очаквах да се разгневи, че не съм й съобщил, че съм жив. Ала аз бях вярвал, че си е намерила друг и е щастлива с него. Моли щеше да ме разбере и да ми прости. В края на краищата тя ме беше напуснала. Кой знае защо, никога не си бях представял, че ще се завърна у дома и ще открия, че ме е заменила с друг. Глупаво. Как можех да не го предвидя само защото това бе най-ужасната възможност?