Робин Хоб - Тронът

— Хм. Тя те обича, ти явно също я обичаш. Но сега ние с теб сме тук и е студено. Щом те обича толкова много, тя няма да ти се сърди, че си се стоплил и утешил в такава ледена нощ.

Насилих се да се замисля върху думите й, после се засмях в тъмното.

— Тя няма само да ми се разсърди. Направо ще ми откъсне главата.

— О, така ли? — Сгушена на гърдите ми, Славея тихо се засмя. — Ясно. — После леко отдръпна тялото си от моето. Копнеех да се пресегна и да я притегля. — Тогава може би наистина е по-добре да поспим. Приятни сънища, Фиц.

И аз заспах, но не веднага и не без съжаление.

Нощта ни донесе силни ветрове и когато на сутринта отключиха вратата, навън ни посрещна нова пелена от сняг. Загрижено си помислих, че ако е станал прекалено дебел, ще си имаме сериозни проблеми с колите. Ала докато товарехме багажа, Ник изглеждаше спокоен и в добро настроение. Той нежно се сбогува с червенокосата жена и отново потеглихме. Контрабандистът ни поведе по различна пътека от онази, по която бяхме дошли. Тя беше много по-неравна и на някои места имаше преспи, дълбоки до над колелата на каруците. Отначало Славея яздеше близо до нас, но после Ник прати човек да я попита дали не иска да се присъедини към тях в началото на кервана. Тя весело му благодари за поканата и препусна напред.

Рано следобед отново излязохме на пътя. Струваше ми се, че не сме спечелили нищо, като толкова време сме го избягвали, но Ник несъмнено си имаше основания. Може би просто не искаше да отъпква пътеката към скривалището си. Вечерта ни свари в още по-примитивен заслон — няколко порутени колиби на речния бряг. На места сламените им покриви бяха поддали и тук-там по пода имаше сняг. Конете останаха навън, завързани на завет зад колибите. Напоихме ги на реката и получиха дажбата си от овес, но тук не ги очакваше сено.

Нощни очи дойде с мен, докато събирах дърва за огъня, защото макар че до огнищата имаше достатъчно, за да си сготвим вечеря, нямаше да стигнат за през нощта. Докато се спускахме към реката, си мислех колко много са се променили нещата помежду ни. Разговаряхме по-малко отпреди, но аз го усещах повече, отколкото по-рано. Може би просто нямаше нужда да разговаряме. Но по време на раздялата си и двамата се бяхме променили. Когато го поглеждах сега, понякога първо виждах вълка и чак после своя другар.

„Струва ми се, че най-после си започнал да ме уважаваш, както заслужавам.“ Макар че думите му бяха предназначени да ме подразнят, в тях имаше истина. Той ненадейно се появи в гъсталака на брега от лявата ми страна, с лекота прескочи засипаната със сняг пътека и някак си успя да изчезне сред преспите и голите храсти.

„Ти вече не си малко вълче, вярно е.“

„И двамата пораснахме. И го открихме по време на това пътуване. Ти вече не мислиш за себе си като за момче.“

Безмълвно си проправях път в снега. Не знаех точно кога съм решил, че вече съм мъж, а не момче, ала Нощни очи имаше право. Странно, стана ми мъчно за онова изгубено хлапе с гладко лице и непоколебима увереност.

„Мисля, че по-добре се справях като момче, отколкото сега като мъж“ — мрачно признах на вълка.

„Защо не почакаш да мине малко повече време и тогава да решиш?“ — предложи ми той.

Пътеката, по която вървяхме, бе широка едва колкото да мине каруца и се виждаше само като ивица в снега, от която не се подаваха храсти. Вятърът ме брулеше и скоро челото и носът ми започнаха да парят от жестоката му целувка. Местността почти не се различаваше от онази, през която бяхме пътували, но сега бях само с вълка и това я превръщаше в друг свят. Накрая стигнахме до реката.

Спрях и отправих поглед оттатък. Водата край брега беше замръзнала. Течението бе силно. Опитах се да си представя реката изцяло заледена и не успях. Подножията на планините в далечината бяха покрити с вечнозелени дървета, които отстъпваха мястото си на равнина, обрасла с дъбове и върби, стигащи до самия отсрещен бряг. Предположих, че водата е спряла разпространението на някогашните пожари. Зачудих се дали и отсамният бряг е бил толкова гъсто залесен.

„Виж“ — мрачно изръмжа Нощни очи. Почувствах топлината на глада му, докато и двамата наблюдавахме един елен, дошъл да пие вода от реката. Той ни усети и вдигна рогатата си глава, ала ни погледна спокойно — знаеше, че не го заплашва опасност. Потекоха ми слюнки от мислите на Нощни очи за прясно месо. „Ловуването оттатък ще е много по-лесно.“

„Надявам се.“ Той скочи на покрития със сняг речен чакъл и се затича покрай реката. Последвах го по-тромаво, като пътьом вдигах сухи съчки от земята. Тук долу бе по-трудно да се върви и вятърът беше по-жесток. Но бе и по-интересно — някак си имаше повече възможности. Сега Нощни очи се движеше по-различно. Беше изгубил предишното си детско любопитство. Еленският череп, който някога щеше да изисква внимателно подушване, сега само бе преобърнат в движение, за да е сигурно, че по него не е останало месо. Решително проверяваше изхвърлените от водата дънери, за да види дали отдолу не се крие дивеч. Не пропускаше и подмолите на реката и душеше за животински следи. Нахвърли се върху малък гризач, който изскочи от дупката си, и го лапна. Бързо разкопа отвора на леговището му, пъхна муцуна вътре и подуши. Уверил се, че там не се крият други обитатели, продължи нататък.