Робин Хоб - Тронът

Докато го следвах, наблюдавах реката. Колкото повече я гледах, толкова повече ме плашеше. За дълбочината й и за силата на течението можех да съдя по грамадните дънери, които плаваха и се превъртаха във водата. Чудех се дали бурята нагоре срещу течението е била по-силна, че да изскубне такива гиганти, или реката бавно е подкопавала корените им и накрая ги е съборила.

Нощни очи продължаваше да тича пред мен. Още два пъти го видях да скача и със зъби и лапи да приковава гризачи към земята. Не бях сигурен какви са точно — не приличаха съвсем на мишки и лъскавата им козина показваше, че се чувстват като у дома във водата.

„Месото няма нужда от име“ — кисело отбеляза той и бях принуден да се съглася с него. Вълкът весело подхвърли плячката си във въздуха, сетне още веднъж и се изправи на задните си крака. За миг простото му удоволствие ме зарази. Той се радваше на успешния си лов, на месото, което щеше да напълни корема му. Този път мъртвото животинче прелетя над главата ми и аз хванах безжизненото телце, после го подхвърлих още по-високо. Нощни очи скочи и четирите му лапи се откъснаха от земята. Стисна плячката си със зъби, приклекна и ми я показа, като ме предизвикваше да го подгоня. Хвърлих наръча съчки и се затичах след него. Той с лекота ми избяга, после се насочи обратно към мен.

— Хей!

Прекъснахме играта си и аз бавно се изправих. Беше един от хората на Ник, застанал далеч на брега и вперил поглед в нас. Носеше лъка си.

— Събери дърва и се връщай — нареди ми той. Озърнах се наоколо, ала не успях да видя причина за резкия му тон. Въпреки това събрах пръснатите съчки и се запътих обратно към колибите.

Заварих Кетъл с присвити очи да чете някакъв свитък на светлината на огъня, без да обръща внимание на хората, които готвеха около нея.

— Какво четеш — попитах я.

— Писанията на Кабал Белия. Пророк от кимоаланските времена.

Свих рамене. Тези имена не ми говореха нищо.

— С неговите напътствия бил сключен мир, който сложил край на стогодишна война. Това позволило на три племена да станат един народ. Те обединили познанията си. Навсякъде станали достъпни храни, които преди растели само в южните долини на Кимоала. Джинджифилът например. И кимовесът.

— И това е дело на един човек, така ли?

— На един човек. Или може би на двама, ако броиш и пълководеца, когото той убедил да завладява, без да унищожава. Ето какво казва за него той: „Катализатор на своето време беше ДарАлес, променяше сърца и човешки животи. Не дойде той да стане герой, а да събуди героя у други. Не дойде да изпълнява пророчества, а да отваря врати към ново бъдеще. Такава е задачата на катализатора.“ По-горе пише, че във всекиго от нас е заложена възможността да стане катализатор на своето време. Какво мислиш за това, Том?

— Предпочитам да съм овчар — откровено отвърнах аз. Не обичах думата „катализатор“.

Тази нощ спах до Нощни очи. Кетъл тихо хъркаше недалеч от мен, а поклонниците се бяха сгушили един до друг в дъното на колибата. Славея бе предпочела да спи в друга колиба при Ник и неговите хора. Известно време вятърът донасяше до мен звуците на арфата и гласа й.

Затворих очи и се опитах да сънувам Моли. Вместо това видях горящо бъкско село и отдалечаващите се от него пирати. Присъединих се към млад момък, който вдигна платно в нощта, за да блъсне лодката си в един от алените кораби. Той запрати запален фенер на борда му, последван от ведро с евтино рибено масло, каквото използваха за лампите си бедняците. Платното на кораба запламтя и момъкът насочи лодката си обратно. Зад него заедно с пламъците се надигнаха ругатни и викове на горящи мъже. Усетих горчивия му триумф. Не му беше останало нищо, нито семейство, нито дом, но бе пролял кръвта, която беше проляла неговата. Добре разбирах сълзите, които се стичаха по усмихнатото му лице.