Робин Хоб - Тронът

— Това трябва да е Рали. Не познавам по-стиснат човек — дружелюбно отбеляза Кетъл. — А момчето е Селк. Откакто напуснахме Халкида, все боледува. Най-вероятно си е болнаво. Мисля, че майка му се надява светилището на Еда да го изцери. Хваща се за сламка, но има достатъчно злато, за да го прави. Или поне имаше.

Двете продължиха да бъбрят. Облегнах се в ъгъла, слушах ги с половин ухо и дремех. Още два дни до реката. И още колко до Планините? Попитах Славея дали знае.

— Всичко зависело от времето. Но Ник каза да не се тревожа. — Тя леко плъзна пръсти по струните на арфата си. В следващия момент на вратата на яслата се появиха две деца.

— Пак ли ще пееш — попита момиченцето, слабичко шестгодишно дете с прекалено износена рокличка. В косата му имаше сламки.

— Ти искаш ли?

В отговор децата с подскачане влязоха и седнаха от двете й страни. Бях очаквал Кетъл да възрази, но тя не каза нищо дори когато момичето удобно се настани до нея. Старицата започна да чисти сламките от косата му с разкривените си старчески пръсти. Момиченцето имаше тъмни очи и стискаше кукла с избродирано лице. Усмихна се на Кетъл и разбрах, че се познават.

— Изпей онази за бабичката и прасето — помоли момчето.

Изправих се и си взех раницата.

— Трябва да поспя — извиних се. Изведнъж почувствах, че не мога повече да издържа в присъствието на деца.

Намерих свободна ясла близо до вратата на обора и се настаних там. Чувах гласовете на поклонниците край огнището. Изглежда, продължаваха да се карат. Славея изпя песента за жената, стълбата и прасето, последвана от песен за ябълковото дърво. Чух стъпките на неколцина други, които отидоха да послушат музиката. Казах си, че е по-разумно да поспя, и затворих очи.

Когато дойде при мен през нощта, наоколо беше тъмно и тихо. Тя ме настъпи по ръката, после едва не изпусна раницата си върху главата ми. Не казах нищо дори когато легна до мен. Тя опъна одеялото си и подпъхна ръба му под моето. Не помръдвах. Изведнъж усетих ръката й въпросително да докосва лицето ми.

— Фиц? — Прошепна Славея в мрака.

— Какво?

— Можем ли да вярваме на Ник?

— Вече ти казах. Ни най-малко. Но мисля, че ще ни заведе до Планините. Ако не заради друго, заради собствената си гордост. — Усмихнах се в тъмнината. — Репутацията на контрабандиста трябва да е идеална. Ще ни заведе дотам.

— Днес ми беше сърдит, нали? — След като не отговорих, тя прибави: — Защо сутринта ме изгледа толкова сериозно?

— Вълкът смущава ли те — попитах я направо.

— Значи е вярно? — Промълви певицата.

— Преди съмняваше ли се?

— За Осезанието… да. Мислех, че е зла лъжа, която разпространяват за теб. Че синът на един принц може да е осезател… Ти не приличаше на човек, който може да споделя живота си с животно. — Гласът й ясно показваше какво е отношението й към такъв навик.

— Но съм такъв. — Гневът ме подтикна към откровеност. — Той е всичко за мен. Всичко. Никога не съм имал по-верен другар, който винаги е готов да даде живота си за мен. И дори нещо повече от живота си. Едно е да си готов да умреш заради друг. И съвсем друго — да пожертваш изживяването на живота си заради някого. Ето каква жертва прави той заради мен. Същата, каквато правя заради своя крал аз.

Никога не бях представял връзката ни по такъв начин.

— Крал и вълк — тихо рече Славея. И още по-тихо прибави: — Никого другиго ли не обичаш?

— Моли.

— Моли ли?

— Тя е у дома. В Бъкип. Жена ми. — Побиха ме тръпки на гордост, когато изрекох тези думи. Жена ми!

Славея се надигна на одеялото си и под завивките нахлу студен въздух. Напразно се опитах отново да се завия.

— Значи имаш жена, така ли?

— И дете. Момиченце. — Въпреки студа и мрака широко се усмихнах. — Моята дъщеря — тихо казах аз, просто за да чуя как звучат думите. — У дома имам жена и дъщеря.

Славея легна в тъмнината до мен.

— Нямаш — прошепна тя. — Аз съм менестрел, Фиц. Ако копелдакът се беше оженил, щеше да се разчуе. Всъщност имаше слухове, че си се оженил за Мигновена, дъщерята на херцог Жилав.

— Ожених се тайно — отвърнах аз.

— А, разбирам. Значи изобщо не си женен. Имал си любовница, това се опитваш да кажеш.

Думите й ме жегнаха.

— Моли е моя жена — твърдо повторих аз. — Във всяко едно отношение, което е важно за мен.

— Ами в отношенията, които са важни за нея? Ами детето? — тихо попита Славея.

Дълбоко си поех дъх.

— Щом се върна, това ще е първото нещо, което ще направим. Искрен лично ми обеща, че когато стане крал, ще мога да се оженя за когото поискам. — Някаква част от мен се ужаси от свободата, с която говорех пред нея. Друга попита какво значение има, ако тя научи?