Робин Хоб - Тронът

Ник и Бърич бяха на едно мнение за това кога започва утрото. Събудих се от шума на неговите хора, които извеждаха конете от заслона. През отворената врата нахлуваше студен вятър. Другите се размърдваха в мрака около мен. Едно момиченце плачеше, че го будят толкова рано. Майка му се зае да го успокоява. „Моли“ — с внезапен копнеж си помислих аз. Някъде Моли успокояваше моята дъщеря.

„Какво е това?“

„Моята женска ми роди малко. Далеч оттук.“

Незабавна загриженост. „Но кой ще ловува месо, за да ги храни? Не трябва ли да се върнем при нея?“

„Там е Сърцето на глутницата.“

„Разбира се. Трябваше да се досетя. Той знае законите на глутницата, въпреки че го отрича. Тогава всичко е наред.“

Докато ставах и навивах одеялата си, ми се искаше да мога да приема положението също толкова спокойно. Знаех, че Бърич се грижи за тях. Това му беше в природата. Спомних си всички години, през които ме бе гледал. Тогава често го бях мразил — а сега не се сещах за друг, който да предпочитам да се грижи за Моли и моята дъщеря. Освен самия мен. Предпочитах аз да се грижа за тях, дори ако трябва да люлея плачещото бебе. Макар, че в момента ми се искаше поклонничката да накара детето да млъкне. В резултат от шпионирането през нощта ме измъчваше свирепо главоболие.

Решението, изглежда, беше храната, защото когато получи парче хляб с мед, момиченцето утихна. Припряно закусихме. Единственото топло нещо от храната ни бе чаят. Забелязах, че Кетъл се движи много сковано, и я съжалих. Занесох й чаша горещ чай, за да стопли възлестите си пръсти, и й събрах одеялата. Никога не бях виждал толкова разкривени от артрит ръце — напомняха ми за птичи нокти.

— Един мой стар приятел ми каза, че понякога копривата облекчава болките в ръцете — измърморих, докато завързвах вързопа й.

— Само ми намери коприва, дето расте под снега, и веднага ще послушам съвета ти, момко — свадливо отвърна тя. Но след малко ми подаде сушена ябълка от оскъдните си запаси. Приех я с благодарност. Натоварих багажа ни в каручката и впрегнах кобилата, докато Кетъл допиваше чая си. Огледах се, ала нямаше и следа от Нощни очи.

„Ловувам“ — донесе се отговорът му.

„Ще ми се да бях с теб. Успех.“

„Нали трябваше да разговаряме колкото може по-малко, за да не ни чуе Славен?“

Не казах нищо. Утрото бе ледено и ясно, почти ослепително светло след снега от предишния ден. Беше по-студено — речният вятър сякаш проникваше през дрехите ми и откриваше пролуките около маншетите и яката ми, за да пъхне вътре вкочаняващите си пръсти. Помогнах на Кетъл да се качи в каручката и я увих с едно от одеялата й.

— Майка ти добре те е научила, Том — с искрена признателност рече тя.

Тези думи ме накараха да потръпна. Славея си приказваше с Ник, докато всички се приготвят за път. После яхна планинското си конче и зае мястото си до контрабандиста в началото на кервана. Казах си, че Ник Холдфаст и без това е по-подходящ за балада от Фицрицарин. Ако успееше да я убеди да се върне с него от границата на Планинското кралство, само щеше да ми облекчи живота.

Насочих мислите си към задачата си. Всъщност не можех да направя нищо повече от това да не позволявам на кобилата да изостане от фургона на поклонниците. Имах време да разглеждам района, който прекосявахме. Върнахме се на стария път, по който се бяхме движили предния ден, и продължихме срещу течението. Тук-там край реката растяха дървета, но малко по-нататък отстъпваха мястото си на ниски храсталаци. Пътя ни пресичаха дерета и сухи корита. Изглежда, по някое време през годината тук имаше много вода, навярно през пролетта. Ала сега земята бе суха, ако не се броеше снегът, който вятърът навяваше като пясък, и самата река.

— Вчера певицата те караше да се подсмихваш. На кого се мръщиш днес — тихо попита Кетъл.

— Мислих си, че е жалко да видя в какво се е превърнала тази богата земя.

— Нима? — Сухо попита тя.

— Разкажи ми за онзи твой ясновидец — опитах се да сменя темата.

— Не е мой — рязко отвърна старицата. После омекна. — Сигурно е глупаво от моя страна. Онзи, когото търся, изобщо може да не е там. И все пак как по-пълноценно да използвам тези години, освен като преследвам една химера?

Мълчах. Започвах да разбирам, че на този въпрос тя отговаря най-добре.

— Знаеш ли какво има в каручката, Том? Книги. Свитъци и писания. Събирала съм ги години наред в различни земи, учила съм се да чета много езици и букви. На много места попадах на споменавания за Белите пророци. Те се появяват в решителните моменти и насочват историята. Някои вярват, Том, че цялото време е кръг. Цялата история е гигантско колело, което неумолимо се върти. Също както се редуват сезоните и луната безспирно повтаря своя цикъл. Водят се едни и същи войни, измъчват ни едни и същи болести, идват на власт едни и същи хора, добри или зли. Човечеството е впримчено в това колело, обречено е безкрайно да повтаря грешките, които вече е допускало. Освен ако някой не дойде, за да промени това положение. Далеч на юг има земя, където вярват, че за всяко поколение на света имало Бял пророк. Той идва и ако обърнат внимание на учението му, цикълът на времето преминава в по-добър курс. Ако не го забележат, времето тръгва по по-лоша посока.