Робин Хоб - Тронът

Неохотно кимнах. „Призован съм.“

Той рязко се изправи, изтръска се и впери очи в нощта. „Щом ти си призован, същото се отнася за мен.“ Беше му трудно да го признае.

„Не си длъжен да идваш с мен. Зовът на моя крал обвързва само мен, не теб.“

„Грешиш. Всичко, което обвързва теб, обвързва и мен.“

„Не разбирам как е възможно“ — предпазливо казах аз.

„Аз също. Но е така. «Ела при мен» — извика той. И известно време не му обръщах внимание. Но вече не мога.“

„Съжалявам. — Потърсих начин да го изразя. — Той няма право на теб. Зная го. Мисля, че не е искал да повика и теб. Дори ми се струва, че не е искал да ме обвърже с тези думи. Но го направи и аз трябва да отида при него.“

Изправих се и изтупах снега, който бе започнал да се топи по дрехите ми. Изпитвах срам. Беше ми го причинил Искрен, човек, на когото вярвах. И не стига това, но и чрез мен го бе наложил на вълка. Нямаше право да изисква нищо от Нощни очи. Аз също. Връзката помежду ни беше доброволна, взаимно себеотдаване без задължения. А сега чрез мен той бе впримчен толкова здраво, все едно го бях затворил в клетка.

„Значи заедно сме затворени в клетка.“

„Ще ми се да не беше така. Ще ми се да можех да те освободя. Но не зная как да освободя дори себе си. Тъй като нямам представа как си обвързан, не мога да те пусна. Двамата с теб споделяме Осезанието. С Искрен споделяме Умението. Как може неговото Умение да е минало през мен, за да стигне до теб? Когато той ме повика, ти беше много надалеч.“

Нощни очи неподвижно клечеше в снега. Вятърът се бе усилил и на слабата звездна светлина виждах как роши козината му. „Аз винаги съм с теб, братко. Може да не го усещаш, но винаги съм с теб. Ние сме едно цяло.“

„Двамата споделяме много неща“ — съгласих се аз. Загриза ме безпокойство.

„Не. — Той се обърна и ме погледна в очите, както не би могъл никой див вълк. — Не става въпрос за споделяне. Ние сме едно цяло. Аз вече не съм вълк, ти вече не си човек. Не знам как се казва онова, което представляваме заедно. Навярно знае онзи, които ни говореше за Старата кръв. — Нощни очи замълча за миг. — Виж до каква степен съм станал човек, че да говоря за дума, която да изразява някаква идея. Няма нужда от думи. Ние съществуваме и сме такива, каквито сме.“

„Щях да те освободя, ако можех.“

„Наистина ли? Така нямаше да съм част от теб.“

„Нямах предвид това. Исках да кажа… Исках да кажа, че щях да ти дам възможност да имаш самостоятелен живот.“

Той се прозя и се протегна. „Аз искам възможност да имаме общ живот. И ние ще си я спечелим заедно. Е, нощем ли пътуваме, или денем?“

„Ние пътуваме денем.“

Нощни очи ме разбра. „Значи ще продължиш да пътуваш с тази голяма глутница, така ли? Защо не я напуснеш и не тръгнеш с мен? Двамата ще сме по-бързи.“

Поклатих глава. „Не е толкова просто. Имам нужда от подслон и от помощта на тази глутница, за да оцелея.“

Последва тежък половин час. Опитах се да му обясня, че се нуждая от подкрепата на другите в кервана, за да стигна до Планините. Ако имах кон и собствени провизии, нямаше да се поколебая да се доверя на късмета и да тръгна с вълка. Ала пеш и само с онова, което можех да нося на гръб, когато ме очакваха дълбоките снегове и лютите студове на Планините, да не споменавам за прекосяването на реката? Не бях чак такъв глупак.

Нощни очи възразяваше, че сме можели да ловуваме. Нощем да се гушим един до друг в снега. Той можел да се грижи за мен, както бил правил винаги. С търпение успях да го убедя, че трябва да продължа пътуването с кервана. „Значи аз ще трябва да продължа да се крия като улично куче и да следвам всички тези хора, така ли?“

— Том? Том, къде си — едновременно ядосано и уплашено ме повика Ник.

— Тук съм! — Излязох от храстите.

— Какво правиш — подозрително попита той.

— Пикаех — отвърнах аз. Неочаквано взех решение. — И кучето ми ме е последвало от града и ни е настигнало. Оставих го при приятели, но сигурно е прегризало въжето. Ела тук. Седни. Добро куче.

„Ще ти прегриза гърлото“ — свирепо заплаши Нощни очи, но се приближи и ме последва на открито.

— Адски голямо куче — отбеляза Ник и се наведе напред. — Повече ми прилича на вълк.

— Не за пръв път ми го казват във Фароу. Това е бъкска порода. Използваме ги за овчарски кучета.

„Ще си платиш за това. Обещавам ти.“

В отговор се наведох да го погаля по хълбока и да го почеша зад ушите. „Завърти опашка, Нощни очи.“

— Той ми е стар и верен другар. Трябваше да се досетя, че няма да остане сам.