Робин Хоб - Тронът

Тя поклати глава и аз замислено кимнах. Старицата замълча. Пътеката постепенно стигна до реката. Продължихме срещу течението сред оскъдни храсталаци и млади дървета. Почти не виждах водата в снега, но усещах мириса й и чувах шума й. Чудех се кога ще се опитаме да я прекосим. После се усмихнах. Бях сигурен, че когато вечерта я видех, Славея ще знае. Надявах се, че Ник вече е свикнал с присъствието й.

— Защо се хилиш — сепна ме старицата.

— Мислех си за моята приятелка певицата. Славея.

— Тя така ли те кара да се усмихваш?

— Понякога.

— Казваш, че е певица. Ами ти? И ти ли си менестрел?

— Не. Просто овчар. Обикновено.

— Разбирам.

Разговорът ни отново стихна. После, когато вече се спускаше вечер, тя ми рече:

— Можеш да ме наричаш Кетъл.

— Аз съм Том.

— Казваш ми го за трети път — напомни ми старицата.

Очаквах, че по залез-слънце ще се установим на лагер, но Ник продължи напред. Спряхме за кратко и той извади два фенера, които закачи на две от колите.

— Следвай светлината — когато минаваше покрай нас, напрегнато ми каза контрабандистът.

Вече цареше пълен мрак и студът още повече се усилваше, когато колата пред нас се отклони от пътя и навлезе между дърветата край реката. Покорно насочих натам кобилата и друсането накара Кетъл да изругае. Усмихнах се — малцина бъкипски стражници щяха да се справят по-добре.

Скоро спряхме. Учудено останах на мястото си, защото не виждах абсолютно нищо. Реката тъмнееше някъде наляво. Вятърът носеше ледена влага. Поклонниците в колата пред нас неспокойно шаваха и шепнеха. Чух гласа на Ник и видях някакъв мъж да води коня му покрай нас. Той откачи фенера от канатата на фургона. Проследих го. След малко и двамата с коня бяха влезли в дълга ниска сграда, която не се виждаше в мрака.

— Слезте и влезте вътре, тук ще пренощуваме — нареди Ник, когато отново мина покрай нас. Скочих от каручката и изчаках да помогна на Кетъл. Когато й подадох ръка, тя се сепна.

— Благодаря ви, любезни господине — тихо рече старицата, когато слезе на земята.

— Моля, уважаема госпожо — отвърнах аз. Тя ме хвана под ръка и двамата се запътихме към сградата.

— Имаш прекалено добри обноски за овчар, Том — със съвсем различен глас отбеляза Кетъл, засмя се, влезе вътре и ме остави да се върна и да разпрегна коня. Поклатих глава, но не можех да не се усмихна. Старицата ми харесваше. Прехвърлих коша си през рамо и вкарах кобилата в сградата при другите. Докато й свалях оглавника, се огледах. Имаше едно общо продълговато помещение. В огнището бумтеше огън. Ниската сграда беше от речни камъни и кирпич, с пръстен под. Конете се бяха събрали около ясла, пълна със сено. Докато водех кобилата при тях, един от хората на Ник влезе с две ведра вода, които изля в дървено корито. Количеството конска тор ми показа, че контрабандистите често използват сградата.

— Какво е било по-рано това място — попитах Ник, когато се присъединих към другите пред огнището.

— Овчарски лагер — отвърна той. — Заслон за ранното агнене. По-късно, след като изкъпвали овцете в реката, тук ги стрижели. — Сините му очи заблуждаха някъде надалеч. После Ник дрезгаво се засмя. — Това е било много отдавна. Сега няма достатъчно храна за козите, та камо ли за овцете, които сме гледали някога. — Той посочи огъня. — По-добре се нахрани и поспи, докато можеш, Том. За нас утрото настъпва рано. — Когато минаваше покрай мен, погледът му като че ли се задържа върху обецата ми.

Храната бе проста. Хляб и пушена риба. Овесена каша. Горещ чай. Кетъл се хранеше отделно и от собствените си провизии. Другите поклонници бяха любезни с нея и тя им отговаряше с учтивост, но беше ясно, че не ги свързва нищо друго, освен общата посока. Само трите деца в групата, изглежда, не се бояха от нея и я врънкаха за сушени ябълки и сладки, докато тя не ги предупреди, че ще ги заболят коремите.

Скоро в заслона стана топло, колкото от огъня, толкова и от конете и хората. Вратата и капаците на прозорците бяха плътно затворени, за да спират светлината, шума и топлината. Въпреки бурята и отсъствието на други пътници по нашия път, Ник не искаше да рискува. Одобрявах това качество за един контрабандист. По време на вечеря за пръв път успях да разгледам цялата група. Петнадесет поклонници с различен пол и възраст, без да броя Кетъл. Десетина контрабандисти, шестима от които толкова много приличаха на Ник и Пелф, че бяха поне братовчеди. Другите изглеждаха също толкова издръжливи и бдителни. Във всеки момент имаше най-малко трима часови. Те почти не разговаряха и си знаеха задълженията, така че почти нямаше нужда Ник да им нарежда какво да правят. Това ме изпълни с увереност, че ще стигна поне до отсрещния бряг на реката, а може би и до границата с Планинското кралство. Отдавна не се бях чувствал толкова обнадежден.