Робин Хоб - Тронът

Още по-мъчителни за нея бяха съобщенията, които получи през следващите месеци. В планините отвъд Джаампе на няколко пъти бяха виждали хора, облечени в дрехите на Искреновата стража. Те, изглежда нямали желание да влизат в разговори със селяните и въпреки окаяното си състояние често отказвали предложение за помощ или храна. Неколцина от тях от време на време се появяваха в столицата. Те като че ли не бяха в състояние свързано да отговорят на въпросите на Кетрикен за случилото се с Искрен. Дори не си спомняха кога и при какви обстоятелства са се разделили с него. Всички без изключение бяха изпълнени с непреклонна решимост да се завърнат в Бък.

След време кралицата започна да вярва, че Искрен и неговата стража са били нападнати не само физически, но и с магия. Тя предполагаше, че и вражеските ратници, и лъжливата котерия, която бе обезсърчила и объркала хората му, са били пратени от неговия по-малък брат принц Славен. Това още повече затвърди омразата й към нейния девер.

Събудих се от тропане на вратата. Извиках в отговор нещо и седнах на леглото в студената тъмна стая.

— Тръгваме след един час — чу се отвън.

Освободих се от сънената прегръдка на Славея, намерих си ботушите и ги нахлузих, после се увих в плаща си. Единствената реакция на певицата бе да се зарови на топлото ми място. Наведох се над леглото.

— Славея? — След като не получих отговор, леко разтърсих рамото й. — Славея! Тръгваме след по-малко от час. Ставай!

Тя тежко въздъхна.

— Спокойно, ще се приготвя. — Младата жена се скри под одеялото. Свих рамене и я оставих да спи.

В кухнята Пелф ми предложи топли питки с масло и мед и аз с радост приех. Къщата, толкова тиха предния ден, сега гъмжеше от хора. По приликата помежду им реших, че са роднини. Момченцето с петнистото яре седеше до масата и хранеше животинчето с парченца питка. От време на време го улавях, че ме зяпа. Когато му се усмихнах, то се ококори, сериозно се изправи и отнесе чинията си нанякъде. Ярето го последва.

В кухнята влезе Ник. По черния му вълнен плащ имаше снежинки. Той срещна погледа ми.

— Готов ли си за път?

Кимнах.

— Добре. Облечи се топло. Задава се буря. — Той се усмихна широко. — Идеално време за пътуване за такива като нас.

Казах си, че не съм и очаквал пътуването да ми достави удоволствие. Когато Славея слезе долу, вече се бях нахранил. Тя ме изненада. Предполагах, че ще е сънена. Певицата обаче бе съвсем будна, бузите й бяха покрити с руж и устните й се усмихваха. Без да се колебае, Славея щедро си взе от всичко. Когато вдигна поглед от празната си чиния, тя най-после забеляза удивлението ми.

— Когато им предлагат храна, менестрелите никога не отказват — поясни Славея и протегна чашата си към мен. Промиваше закуската си с бира. Налях й от каната на масата. Тъкмо с въздишка бе оставила халбата си, когато отново се появи Ник. Приличаше на буреносен облак.

— Том, можеш ли да караш конска кола?

— Естествено.

— Добре ли?

— Доста добре — тихо отвърнах аз.

— Чудесно, тогава сме готови за път. Трябваше да кара братовчед ми Ханк, но тази сутрин диша като ковашки мях, хванала го е някаква кашлица. Жена му не го пуска. Но щом можеш да караш кола…

— Това обаче ще означава промяна на възнаграждението — неочаквано се намеси Славея. — Като кара колата, той ти спестява разходите за кон за самия него. И за храната на братовчед ти.

Ник се изненада за миг и започна да мести поглед между мен и Славея.

— Което си е право, право си е — отбелязах аз. Опитах се да скрия усмивката си.

— Ще уредя нещата — отстъпи той и отново излезе от кухнята. След малко се върна. — Старицата казва, че щяла да те изпита. Нали разбираш, конят и каруцата са нейни.

Навън все още бе тъмно. Факлите пращяха на вятъра и снега. Наоколо се суетяха хора, вдигнали качулки и увити в плащовете си. Имаше четири фургона. Единият беше натоварен с петнадесет пътници. Те се бяха притиснали един към друг с чанти в скутовете си и сведени глави, за да се защитят от студа. Една жена ме стрелна с поглед. Лицето й изразяваше съмнение. На ръката й се бе облегнало дете. Зачудих се откъде идват. Двама мъже натовариха последното буре на четвъртата каруца и опънаха покривалото отгоре.

Зад пътническия фургон имаше каручка с две колела. Вътре с изправен гръб седеше дребна старица, цялата в черно. Беше увита в плащ с качулка, шал и пътно одеяло върху коленете. Докато заобикалях колата й, тя внимателно ме наблюдаваше с проницателните си черни очи. Петнистата й кобила не харесваше времето и хамутът й я стягаше. Наместих го, доколкото можех, и я убедих да ми се довери. Когато свърших, вдигнах глава и видях, че старицата не ме изпуска от поглед. Черната й коса се подаваше изпод качулката, но не всичко бяло в нея бе сняг. Тя прехапа устни, ала не каза нищо дори когато натоварих багажа си под седалката. Поздравих я и седнах до нея.