Робин Хоб - Тронът

— Струва ми се, че ще карам твоята каручка — дружелюбно казах аз.

— Струва ти се значи. Не знаеш ли? — Жената ме изгледа остро.

— Ханк се разболял. Ник ме помоли да заема неговото място. Казвам се Том.

— Не обичам промените — отвърна тя. — Особено в последния момент. Промените показват, че не си бил готов.

Реших, че се досещам защо Ханк така ненадейно се е почувствал зле.

— Казвам се Том — повторно се представих аз.

— Вече го каза. — Старицата се загледа в сипещия се сняг. — Цялото това пътуване е лоша идея — високо рече тя, ала не на мен. — И от него няма да излезе нищо добро. Още отсега го виждам. — Жената кършеше пръсти в скута си. — Проклети стари кокали — каза на снега тя. — Ако не бяха старите ми кокали, нямаше да имам нужда от никого.

Не знаех какво да й отговоря, но ме спаси Славея, която спря коня си до мен.

— Ще погледнеш ли какво са ми дали да яздя — предизвикателно попита тя. Нейната кобила разтърси черната си грива и ме погледна така, като че ли ме молеше да погледна какво очакват от нея да носи на гърба си.

— Изглежда ми съвсем наред. От планинска порода е. Всичките са такива. Но са много издръжливи и повечето са със спокоен нрав.

Славея се намръщи.

— Казах на Ник, че за тази цена очаквам приличен кон.

В този момент той мина край нас. Неговият кон не бе по-голям от кобилата на Славея. Ник я погледна, после се извърна, сякаш вече не издържаше.

— Да вървим — тихо каза той. — По-добре е да не говорите и да не изоставате от колата пред вас. В тази буря е по-лесно да се изгубите, отколкото си мислите.

Въпреки тихия му глас всички незабавно се подчиниха на заповедта му. Нямаше високи команди, нито прощални викове. Дръпнах юздите и подкарах кобилата. Тя неодобрително изпръхтя, но тръгна. Напредвахме в почти пълна тишина и през постоянната пелена на снега. Кобилата на Славея неспокойно хапеше юздечката си, докато певицата не я пришпори. Животното бързо препусна и се присъедини към другите коне в началото на групата. Аз останах до мълчаливата старица.

Скоро се уверих в предупреждението на Ник. Слънцето изгря, но снегът продължаваше да вали на толкова големи парцали, че светлината имаше млечен оттенък. Снежинките искряха като бисери и едновременно заслепяваха и уморяваха очите. Сякаш пътувахме през безкраен бял тунел и виждахме само колата пред себе си.

Ник не ни водеше по пътя. Пресичахме през замръзнали полета. Снегът бързо засипваше следите, които оставяхме. Ездачите слизаха на земята да отварят портите на оградите, после ги затваряха след нас. Веднъж зърнах в далечината друга ферма, ала прозорците й тъмнееха. Малко след пладне излязохме през последната порта и продължихме по стар път, който с времето се беше превърнал в тясна пътека.

През цялото време спътницата ми бе безмълвна и студена като самия сняг. Сегиз-тогиз крадешком я поглеждах. Очите й бяха вперени право напред, тялото й се поклащаше от движението на каручката. Тя нервно кършеше пръсти в скута си, сякаш я боляха. Тъй като нямаше с какво друго да се разсейвам, аз я наблюдавах. Очевидно беше от Бък. В говора й все още се усещаше родният ми акцент, макар и загладен от дългите години на странстване из чужди земи. Шалът й бе дело на халкидски тъкачи, но везбата по ръбовете на плаща й, черна на черен фон, ми беше напълно непозната.

— Много си се отдалечил от Бък, момко — внезапно отбеляза старицата, като продължи да гледа пред себе си. Нещо в гласа й ме накара да застана нащрек.

— Ти също, стара жено — отвърнах аз.

Тя завъртя глава към мен. Сврачите й очи проблеснаха, ала не бях сигурен дали развеселено, или ядосано. Старицата замълча и след малко ненадейно попита:

— Защо пътуваш за Планините?

— Искам да видя чичо си — откровено отвърнах аз.

Тя презрително изсумтя.

— Ти си от Бък, а имаш чичо в Планините. И толкова много искаш да го видиш, че рискуваш главата си, така ли?

Погледнах я.

— Той е любимият ми чичо. Доколкото разбрах, ти отиваш да се поклониш в светилището на Еда.

— Другите отиват на поклонение — поправи ме спътницата ми. Аз съм твърде стара, за да се моля за плодовитост. Търся един пророк. — Преди да успея да кажа нещо, тя прибави: — Той е любимият ми пророк. — И почти ми се усмихна.

— Защо не пътуваш във фургона при другите — попитах я аз.

Старицата ледено ме изгледа и отвърна:

— Прекалено са любопитни.

— Аха — усмихнато приех укора аз.

След малко жената отново заговори.

— Отдавна съм сама, Том. Обичам да върша нещата както си знам и сама да решавам какво да вечерям. Тези поклонници са добри хорица, но са като овце. Ако ги оставиш сами, нито един от тях няма да замине за светилището. Но след като всички заедно са взели решение, това става единствената цел в живота им.