Робин Хоб - Тронът

В тази компания Славея прояви най-добрите си качества. Още щом се нахранихме, тя извади арфата си и въпреки че често ни предупреждаваше да говорим тихо, Ник не й забрани да пее. За контрабандистите тя избра стара балада за разбойника Хефт, може би най-галантният престъпник, живял в Бък. Думите накараха да се усмихне дори Ник и докато пееше, Славея закачливо го поглеждаше. На поклонниците изпя за крайречен път, който отвеждал хората у дома, и свърши с приспивна песничка за трите деца. Дотогава не само децата се бяха изтегнали на одеялата си. Кетъл ме прати да донеса нейните от каручката. Зачудих се, когато ме повиши от кочияш в камериер, но не казах нищо и се подчиних. Предположих, че в мен има нещо, което кара всички възрастни хора да смятат, че постоянно съм на тяхно разположение.

Опънах одеялата си до тези на старицата и си легнах. Повечето други вече хъркаха. Кетъл се сви под завивката си като катерица в гнездото си. Представях си как я болят кокалите от студа, но с нищо не можех да й помогна. Славея седеше край огнището и разговаряше с Ник. От време на време леко прокарваше пръсти по струните на арфата си и сребристите им звуци контрастираха на фона на ниския й глас. Думите й на няколко пъти накараха контрабандиста да се засмее.

Унасях се.

„Братко?“

Цялото ми тяло потръпна от удивление. Той беше наблизо.

„Нощни очи?“

„Разбира се! — Насмешка. — Или вече имаш друг брат?“

„Никога! Само теб, приятелю. Къде си?“

„Навън. Ела при мен.“

Побързах да стана и се увих в плаща си. Мъжът, който пазеше на вратата, ме изгледа намръщено, ала не ме спря. Излязох в мрака зад разпрегнатите коли. Вече не валеше и вятърът беше разчистил обсипаното със звезди небе. Снегът сребрееше по клоните на дърветата и храстите. Оглеждах се за него, когато тежкото му тяло ме блъсна в гърба. Проснах се по очи и щях да извикам, ако устата ми не беше пълна със сняг.

Успях да се претърколя настрани и няколко пъти бях прегазен от един весел вълк.

„Как ме откри?“

„Ти как знаеш къде да се почешеш, когато те сърби?“

Изведнъж разбрах какво иска да каже. Не винаги осъзнавах силата на връзката ни. Но сега само трябваше да си помисля за него, за да го намеря. Разбира се, че знаех къде е. Той бе част от мен.

„Миришеш на женска. Нова партньорка ли си си взел?“

„Не. Не, разбира се.“

„Но споделяте една бърлога, нали?“

„Пътуваме заедно. Като глутница. Така е по-безопасно.“

„Знам.“

Известно време неподвижно седяхме и просто повторно се приспособявахме към физическото присъствие на другия. Отново се чувствах цял. Бях намерил покой. Не бях разбирал, че толкова много се безпокоя за него, докато видът му не ме беше успокоил. Усещах неволното му съгласие. Той знаеше, че сам съм преживял много трудности и опасности. Не бе смятал, че ще се спася. Ала му бях липсвал. Беше му липсвал моят начин на мислене, идеите и споровете, каквито вълците никога не водят помежду си. „Затова ли се върна при мен?“ — попитах го.

Нощни очи рязко се изправи и се отръска. „Беше време да се върна — уклончиво отвърна той. После прибави: — Тичах с тях. Накрая ме приеха в глутницата си. Ловувахме заедно, убивахме заедно, ядяхме заедно. Беше много хубаво.“

„Но?“

„Исках да съм техен водач. — Той се обърна и ме погледна през рамо с изплезен език. — Свикнал съм да съм водач, нали знаеш.“

„Нима? И те не бяха съгласни, така ли?“

„Черния е много едър. И бърз. Мисля, че съм по-силен от него, но той знае повече хитрости. Беше също като тогава, когато ти се бореше със Сърцето на глутницата.“

Тихо се засмях. Той се завъртя към мен и оголи зъби в престорено изръмжаване.

— Успокой се — прошепнах аз и разперих ръце. — Така. Какво се случи?

Нощни очи се отпусна до мен. „Той продължава да е водач. Запази женската и бърлогата си. — Моят вълк се замисли и усетих, че се бори с идеята за бъдещето. — Друг път може да е различно.“

— Възможно е — съгласих се аз. Леко го почесах зад ухото и той едва не се претърколи по гръб на снега. — Ще се върнеш ли при тях някой ден?

Докато го чешех зад ушите, му бе трудно да се съсредоточи върху думите ми. Престанах и повторих въпроса. Нощни очи наклони глава настрани и весело ме погледна. „Попитай ме в този някой ден и тогава ще мога да ти отговоря.“

„Всяко нещо с времето си — съгласих се аз. — Радвам се, че си тук. Но все пак не разбирам защо се върна при мен. Можеше да останеш в глутницата.“

Очите му срещнаха моите. „Ти си призован, нали? Твоят крал ти каза «Ела при мен.»“