Робин Хоб - Тронът

„Какво ли не търпя заради теб!“ Нощни очи завъртя опашка. Веднъж.

— Разбирам. Е, по-добре влез вътре и поспи. И друг път не излизай сам. По никаква причина. Поне ме предупреждавай. Когато са на пост, хората ми са нервни. Може да ти прережат гърлото, преди да са те познали.

— Ясно.

„Минах точно между двама от тях.“

— Ник, нали нямаш нищо против? Имам предвид кучето. — Опитах се да се престоря на смутен. — Може да остане навън. Всъщност е адски добро куче пазач.

— Само не очаквай да го храня — изсумтя контрабандистът. — И не му позволявай да създава проблеми.

— О, сигурен съм, че няма да безпокои никого. Нали, приятел?

Славея избра точно този момент, за да излезе на вратата.

— Ник? Том?

— Тук сме. Ти беше права, беше отишъл да пикае — тихо каза Ник. После хвана Славея за ръка и я поведе обратно вътре.

— Какво е това — почти уплашено попита тя.

Трябваше да заложа всичко на интелигентността й и на нашето приятелство.

— Кучето — бързо отвърнах. — Нощни очи сигурно е прегризал въжето. Предупредих Крис да го наблюдава, когато му го оставих, казах му, че ще се опита да тръгне след мен. Но Крис не ми е обърнал внимание и сега Нощни очи е тук. Ще трябва да го вземем с нас в Планините.

Славея зяпаше вълка. Очите й бяха големи и черни като нощното небе над нас. Ник я дръпна за ръка и тя най-после се обърна към вратата.

— Ще трябва — промълви певицата.

Мислено благодарих на Еда и всички други богове, които ме чуваха. После се обърнах към Нощни очи.

— Стой тук и пази, добро куче.

„Забавлявай се, докато можеш, малки братко.“ Той легна до каруцата. Съмнявах се, че ще остане дълго там. Последвах Славея и Ник в заслона. Контрабандистът затвори вратата и спусна резето. Събух си ботушите и изтръсках покрития си със сняг плащ, после се завих с одеялото си. Вече се унасях, когато осъзнах какво облекчение изпитвам. Нощни очи се бе върнал. С вълка пред вратата бях в безопасност.

„Нощни очи. Радвам се, че си тук.“

„Проявяваш го по странен начин“ — отвърна той, но усетих, че повече е развеселен, отколкото ядосан.

„Черния Ролф ми прати съобщение. Славен се опитва да насочи срещу нас Старата кръв. Предлага им злато, за да ни предадат. Не бива много да разговаряме.“

„Злато. Какво е златото за нас и за тези като нас? Не се бой, малки братко. Пак съм тук, за да се грижа за теб.“

Затворих очи и се унесох с надеждата, че е прав. Докато се олюлявах на ръба на съня, за миг забелязах, че Славея не е опънала одеялата си до моите. Тя седеше в отсрещната част на заслона. До Ник. Доближили глави, те тихо разговаряха за нещо. Певицата се засмя. Не чух думите, но гласът й звучеше предизвикателно.

Почти ме жегна ревност. Укорих се. Тя беше моя спътница, нищо повече. Какво ме интересуваше как прекарва нощите си? Предишната вечер бе спала притисната до гърба ми. Тази нощ нямаше да е до мен. Реших, че е заради вълка. Не можеше да го приеме. Не беше първата. Едно бе да знае, че съм осезател, но съвсем друго — да види звяра, с който съм обвързан. Е, какво да се прави?

Заспах.

По някое време през нощта усетих внимателно опипване.

Едва доловимо докосване на Умение до сетивата ми. Застанах нащрек и зачаках. Нищо. Дали не си го бях въобразил? Може би го бях сънувал? Хрумна ми вледеняваща мисъл. Може да беше Уил. Неподвижно лежах и копнеех да се пресегна, ала се боях. Ужасно ми се искаше да узная дали Искрен е добре. Откакто онази нощ ме бе спасил от котерията на Славен, нямах нито вест от него. „Ела при мен“ — беше казал той. Ами ако това бе предсмъртното му желание? Ами ако след толкова много търсене откриех само кости? Пропъдих страха си и се опитах да се открия.

Умът, който се докосна до моя, беше на Славен.

Никога не се бях свързвал с него, само подозирах, че притежава Умението. И все пак се съмнявах в усещанията си. Силата му ми се струваше като тази на Уил, ала мислите бяха на Славен. „Не си открил и жената, така ли?“ Мисълта не беше насочена към мен. Той се пресягаше към някой друг. Това ме окуражи. Опитах се да се открия за мислите му, без да се пресягам за тях.

„Още не, кралю.“ Бърл. Криеше страха си зад официалности и любезности. Знаех, че Славен го усеща не по-зле от мен. Знаех дори, че това му доставя удоволствие. Той никога не бе можел да прави разлика между страх и почит. Не вярваше, че някой може да го уважава, ако не трепери от страх. Не бях смятал, че това се отнася и за собствената му котерия. Зачудих се с какво ги е заплашил.

„И копелето ли не си намерил?“ — попита Славен. Вече бях сигурен. Той използваше силата на Уил. Това означаваше ли, че сам не може да използва Умението?