Робин Хоб - Тронът

Тя замълча, сякаш чакаше да кажа нещо.

— Никога не съм чувал за това учение — признах аз.

— Не съм и очаквала. За пръв път научих за тези неща много далеч оттук. Там се смяташе, че ако тези пророци се провалят много пъти подред, повторенията на световната история ще стават все по-жестоки и накрая целият цикъл на времето, стотици хиляди години, ще се превърне в история на мъки и неправди.

— Ами ако обърнат внимание на пророка?

— Всеки път щом някой от тях успее, за следващия става по-лесно. И ако премине цял цикъл, в който са успели всички пророци, самото време най-после ще спре.

— Значи тяхната, цел е да настъпи краят на света, така ли?

— Не краят на света, Том. Краят на времето. Да освободят човечеството от времето. Защото времето е поробило всички ни. Времето ни състарява, времето ни ограничава. Помисли колко често ти се е искало да имаш повече време за нещо или да можеш да се върнеш един ден назад и да промениш нещо. Когато човечеството се освободи от времето, старите злини могат да бъдат поправени, преди да са извършени. — Кетъл въздъхна. — Мисля, че сега е моментът за появата на този пророк. И писанията ме карат да вярвам, че Белият пророк на това поколение ще се появи в Планините.

— Но ти го търсиш сама. Никой друг ли не е съгласен с теб?

— Много други. Но малцина го търсят. Защото трябва да го забележи народът. Друг не бива да се намесва, за да не объркат завинаги цялото време.

Все още ме озадачаваше онова, което бе казала за времето. Думите й сякаш образуваха възел в ума ми. Гласът й утихна. Вперих очи напред между ушите на кобилата. Беше време да се върна и да съм честен с Моли. Беше време да последвам примера на писаря Федрен, вместо да съм чирак на убиец. Кетъл ме бе накарала да се замисля за много неща.

Нощни очи се появи малко след пладне — решително изскочи от горичката и затича до нашата каручка. Кобилата нервно го погледна, объркана от вълчата му миризма и кучешкото му поведение. Пресегнах се към нея и я успокоих. След известно време Кетъл го забеляза и се наведе да го погледне, после се отпусна назад и каза:

— До колата ни има вълк.

— Това е моето куче. Макар че в него тече малко вълча кръв — небрежно признах аз.

Тя отново се наведе от каручката, после премести поглед към спокойното ми лице.

— Значи напоследък в Бък пазят овцете с вълци. — Старицата кимна и отново замълча.

През останалата част от деня упорито продължихме напред. Не срещнахме други пътници и само веднъж зърнахме в далечината колиба, от покрива на която се вдигаше дим. Студът и вятърът бяха безмилостни. Лицата на поклонниците във фургона пред нас ставаха все по-бледи, носовете им — по-червени. Устните на една жена бяха почти сини. Те се притискаха един към друг като риба в саламура, ала близостта, изглежда, не им помагаше.

Мърдах пръстите си в ботушите, за да не замръзнат, и прехвърлях юздите от ръка в ръка, за да топля длани под мишниците си. Рамото ме болеше и болката се спускаше надолу чак до пръстите. Устните ми бяха сухи, но не смеех да ги оближа, за да не се напукат. Малко неща бяха по-неприятни от постоянния студ. Що се отнасяше до Кетъл, не се съмнявах, че измъчва и нея. Тя не се оплакваше, но изглеждаше все по-дребна под одеялото си. Мълчанието й доказваше окаяното й състояние.

Нощта все още не се бе спуснала, когато Ник отби колите от пътя и ни поведе по засипана със сняг пътека. Единственият признак за нея, който можех да установя, беше това, че над снега се подаваше по-малко трева, ала Ник, изглежда, добре се ориентираше. Контрабандистите отъпкваха пътя за колите и въпреки това дребната кобила на Кетъл едва напредваше. Веднъж се обърнах назад и видях, че вятърът бързо заличава следите ни.

Местността, през която минавахме, изглеждаше еднообразна, но малко хълмиста. Накрая прехвърлихме поредното възвишение и видяхме няколко сгради, които не се забелязваха от пътя. Смрачаваше се. Само един от прозорците светеше. Докато се спускахме натам, бяха запалени още свещи и Нощни очи усети във вятъра мирис на дим. Очакваха ни.

Сградите не бяха стари. Очевидно бяха завършени съвсем наскоро. Имаше голям сбор. Целият керван влезе в него заедно с колите. Пръстта бе изкопана така, че оборът беше наполовина под земята, което обясняваше защо не се вижда от пътя. Ако не знаеше за съществуването на това място, човек никога нямаше да го открие. Изкопаната пръст бе натрупана около сградите. Зад дебелите стени дори не чувахме вятъра. Една крава се размърда в яслата си, докато разпрягахме конете. Имаше слама, сено и корито прясна вода.