Робин Хоб - Тронът

Поклонниците слизаха от фургона и аз тъкмо подавах ръка на Кетъл, когато вратата се отвори и вътре се втурна гъвкава млада жена с буйни червени коси. Тя постави юмруци на хълбоците си и се изправи пред Ник.

— Кои са тези хора и защо си ги довел тук? Каква полза от скривалището, ако за него знае половината страна?

Контрабандистът повери коня си на един от своите хора и се обърна към нея. Без да й каже нито дума, той я грабна в прегръдките си и я целуна. Ала след миг жената се отскубна от него.

— Какво…

— Платиха ми добре. Носят си храна и могат да пренощуват тук. Утре ще продължат за Планините. Там горе никой не го е грижа какво правим. Няма опасност, Тел, прекалено много се тревожиш.

— Трябва да се тревожа за двама, защото ти нямаш и капчица здрав разум. Вече съм сготвила, но храната не е достатъчна за толкова хора. Защо не прати гълъб да ме предупредиш?

— Пратих. Не е ли пристигнал? Може бурята да го е забавила.

— Винаги казваш така, когато си забравил да го направиш.

— Стига, жено. Нося ти добра вест. Ела да идем в къщата и да поговорим. — Ник я прегърна през кръста и двамата излязоха. Хората му се погрижиха за нас. Имаше сено, в което да спим, и достатъчно място, където да го разстелем. Отпред беше изкопан кладенец. В единия край на помещението бумтеше огнище. Коминът пушеше отвратително, но човек можеше да си сготви храна. Не бе топло, ала никой не се оплакваше. Нощни очи остана навън.

„Курникът им е пълен с кокошки — съобщи ми той. — Има и птичарник с гълъби.“

„Остави ги на мира“ — предупредих го аз.

Славея понечи да отиде с хората на Ник в къщата, но те я спряха на вратата.

— Ник каза всички да останете вътре. — Мъжът ме стрелна с многозначителен поглед. После извика, за да го чуят всички: — Донесете си вода сега, защото на излизане ще заключим вратата. Заради вятъра.

Думите му не заблудиха никого. Очевидно контрабандистът смяташе, че колкото по-малко знаем за скривалището му, толкова по-добре. Разбирах го. Вместо да се оплакваме, донесохме вода. По навик напълних коритото на конете. Докато мъкнех петото ведро, се зачудих дали някога ще престана първо да се грижа за животните. Поклонниците се бяха заели да се погрижат за собственото си удобство. Скоро усетих мирис на храна. Е, имах сушено месо и корав хляб. Щеше да ми стигне.

„Можеше да дойдеш на лов с мен. Тук има дивеч. Това лято са имали зеленчукова градина и зайците все още идват за стъблата.“

Нощни очи лежеше на завет зад курника, настъпил с лапи кървавите останки от заек. Докато ядеше, държеше под око покритата със сняг градина и следеше за още дивеч. Мрачно задъвках парче сухо месо, докато трупах слама за постеля на Кетъл в яслата до нейния кон. Тъкмо бях разпънал одеялото й, когато тя се върна от огъня с чайник в ръка.

— Кой ти е възложил да се погрижиш за леглото ми — попита старицата. И когато отворих уста да й отговоря, прибави: — Ако имаш чаша, можеш да си налееш чай. Моята е в каручката. Там има и сирене и сушени ябълки. Донеси и тях, доброто ми момче.

Докато изпълнявах нареждането й, чух гласа и арфата на Славея. Пееше, за да си отработи вечерята, естествено. Е, такива бяха менестрелите. Съмнявах се, че ще остане гладна. Донесох чантата на Кетъл и тя ми предложи щедра гощавка, докато за себе си взе съвсем малко. Седнахме на одеялата си и се нахранихме. По време на вечерята старицата не преставаше да ме наблюдава и накрая заяви:

— Чертите ти са ми познати, Том. От коя част на Бък каза, че идваш?

— От Бъкип — без да се замислям, отвърнах аз.

— Как се казва майка ти?

Поколебах се, сетне казах:

— Сал Рибарката. — Тя имаше толкова много деца, че сред тях непременно имаше и някое на име Том.

— Рибарката ли? Защо един рибарски син е станал овчар?

— Баща ми беше овчар — импровизирах аз. — Бяхме доста заможни.

— Ясно. И те са те научили на придворните ти обноски към стариците. И имаш чичо в Планините. Какво семейство само!

— Той се заселил там още на младини. — Разпитът започваше да ме изпотява. Виждах, че и тя го забелязва. — А от коя част на Бък каза, че произхожда твоето семейство — внезапно попитах аз.

— Не съм казала нищо — с усмивка отвърна Кетъл.

Славея ненадейно се появи на вратата на яслата, седна на ръба и се наведе към нас.

— Ник каза, че след два дни ще прекосим реката. — Кимнах, но не отговорих. Тя заобиколи края на яслата и небрежно хвърли раницата си до моята. След това седна и се облегна на нея с арфата в скута си. — Край огнището две семейства се карат и се бият. Хлябът им се намокрил и сега се обвиняват взаимно. И едното от децата е болно и повръща. Клетото. Мъжът, който толкова много се ядосва за мокрия хляб, постоянно повтаря, че било живо разхищение да храниш момчето, докато не му мине.