Робин Хоб - Тронът

Това беше грешка.

Бебето плачеше. Плачеше ли плачеше. Моли бе по нощница и се беше наметнала с одеялото си. Изглеждаше измъчена и изтощена, докато седеше пред огъня и безспирно люлееше дъщеря ни. Пееше й песничка и безкрайно я повтаряше, без мелодия, само безизразни думи. Тя бавно обърна глава към вратата. На прага стоеше Бърич.

— Може ли да вляза — тихо попита той.

Моли кимна.

— Защо си буден по това време — уморено го попита тя.

— Чух я да плаче. Болна ли е? — Бърич отиде при огъня, хвърли нова цепеница в пламъците, после се наведе и се вгледа в личицето на бебето.

— Не зная. Просто не престава да плаче. Дори не иска да суче. Не зная какво й е. — Гласът й излъчваше мъка на човек, отдавна останал без сълзи.

Бърич се обърна към нея.

— Нека я полюлея аз. Ти иди да си легнеш и се опитай да си починеш, иначе и двете ще сте болни. Не може да продължаваш така нощ след нощ.

Моли го погледна неразбиращо.

— Искаш да се погрижиш за нея, така ли? Наистина ли?

— Доколкото е по силите ми — кисело отвърна той. — Не мога да спя, когато плаче.

Моли се изправи така, като че ли я болеше гърбът.

— Първо се посгрей. Ще ти направя чай.

В отговор Бърич взе бебето от ръцете й.

— Не, иди да си легнеш. Няма смисъл и двамата да бодърстваме.

Тя сякаш не го разбра.

— Наистина ли нямаш нищо против да си легна?

— Не, върви, ние ще се оправим. Хайде, върви. — Бърич я наметна с одеялото и притисна бебето към рамото си. Дъщеря ми изглеждаше съвсем мъничка в големите му тъмни ръце. Моли бавно мина през стаята, обърна се към него, но Бърич бе вперил очи в личицето на детето. — Тихо — каза му той. — Тихо.

Любимата ми се отпусна на леглото и се зави презглава. Бърич не седна. Стоеше пред огъня и леко се олюляваше, като бавно потупваше бебето по гърба.

— Бърич — тихо го повика Моли.

— Да? — Той не се обърна да я погледне.

— Няма смисъл в това време да спиш в оная барака. По-добре се премести тук за през зимата. Можеш да спиш до огнището.

— Там не е чак толкова студено. Зависи дали си свикнал, нали знаеш.

За известно време се възцари тишина.

— Бърич. Ще се чувствам по-сигурна, ако си наблизо. — Гласът на Моли бе съвсем тих.

— Ами, добре. Тогава ще се преместя. Но няма от какво да се боиш. Хайде, заспивай. Заспивайте и двете. — Той сведе глава и видях устните му да докосват косичката на бебето. Сетне тихичко запя. Опитах се да чуя думите, но гласът му беше прекалено гърлен. Не знаех този език. Плачът на детето изгуби остротата си. Бърич бавно се заразхожда из стаята. Назад-напред край огъня. Наблюдавах го през очите на Моли, докато успокоителният му напев не приспа и нея. След това сънувах само за един самотен вълк, който тичаше ли тичаше. Самотен като мен.