Робин Хоб - Тронът

Не казах нищо. Предполагам, че изражението ми е било достатъчно, защото Славея възмутено ме попита:

— Имаш ли по-добра идея? Или ще успеем, или няма.

— Накрая може да ни прережат гърлата.

— Тогава се върни в града и се опитай да се справиш по-добре.

— Мисля, че ако се върнем, мъжът, който ни следи, ще ни помисли за шпиони и ще вземе съответните мерки. Затова ще отидем при Пелф и ще видим какво ще излезе от това. Не, не поглеждай назад.

Върнахме се на пътя и продължихме към следващата ферма. Вятърът се усилваше и усетих в него дъх на сняг. Ако скоро не откриехме Ник, връщането до града щеше да е дълго и студено.

Някой някога се беше грижил за следващата ферма. Някога от двете страни на отбивката бяха расли сребърни брези. Сега те бяха само бледо подобие на дървета с отдавна голи клони и белеща се кора. Обширните пасища и ниви бяха оградени, но добитъка отдавна го нямаше. Нивите бяха буренясали, пасищата бяха обрасли с трънаци.

— Какво е станало с тази земя — попитах, докато минавахме покрай тъжната гледка.

— Суша. После пожари. Преди речните брегове оттатък тези ферми били покрити с дъбови гори и пасища. Тук отглеждали крави. По-нататък пастирите водели козите си на общите пасища, харагарите ровели жълъди под дъбовете. Чувала съм, че имало и много дивеч. После избухнали пожарите. Казват, че продължили повече от месец. Не можело да се диша и речната вода почерняла от пепел. Летящите искри подпалили не само горите и поляните, но и нивите, и къщите. След дългата суша самата река била почти пресъхнала. Нямало къде да избягат от огъня. А след пожарите пак настъпили горещи сухи дни. Но ветровете носели и прах, освен пепелта. Всички по-малки потоци пресъхнали. Накрая дошла есента и започнали дъждове. За един сезон се изляла цялата вода, за която хората се били молили години наред. И след като водата се отдръпнала, е, виждаш какво е останало. Отмита чакълеста почва.

— Спомням си, че съм чувал нещо подобно. — Някой… Сенч?… ми бе казал, че хората държали краля отговорен за всичко, дори за сушата и пожарите. Тогава това не означаваше нищо за мен, но за тези фермери трябваше да е било като края на света.

Къщата също говореше за грижовна ръка и по-добри времена. Беше двуетажна, построена от греди, ала боята отдавна бе избеляла. Капаците на прозорците на горния етаж бяха затворени. От двете страни на покрива имаше два каменни комина, но единият беше полуразрушен. От другия се издигаше дим. Пред вратата на къщата стоеше младо момиче. На ръката му бе кацнал едър сив гълъб и то леко го галеше.

— Добър ден — с учтив тих глас ни поздрави момичето. Носеше кожена туника и широка кремава вълнена риза, кожен панталон и ботуши. По очите и косата познах, че е роднина на хората от предната къща.

— Добър ден — отвърна Славея. — Търсим Ник.

Момичето поклати глава.

— Объркали сте къщата. Тук няма никакъв Ник. Това е домът на Пелф. Може би трябва да потърсите по-нататък по пътя. — И малко озадачено ни се усмихна.

Славея ме погледна неуверено. Хванах я за ръка.

— Грешно са ни упътили. Ела, хайде да се върнем в града и пак да опитаме. — Вече се надявах поне да си спасим кожите.

— Но… — смутено възрази тя.

Внезапно ме осени.

— Шшт. Предупредиха ни, че трябва да внимаваме. Птицата сигурно се е заблудила или я е хванал ястреб. Днес не можем да направим нищо повече.

— Каква птица — внезапно попита момичето.

— Гълъб. Приятен ден. — Прегърнах Славея и решително я поведох със себе си. — Не искахме да те безпокоим.

— Чий гълъб?

За миг срещнах погледа й.

— На един приятел на Ник. Не се тревожи. Хайде, Славея.

— Почакайте — ненадейно рече момичето. — Брат ми е вътре. Може би той познава тоя Ник.

— Не ми се ще да го безпокоя — уверих я аз.

— Няма да го обезпокоите. — Тя посочи с ръка и гълъбът на дланта й размаха криле. — Влезте да се постоплите.

— Наистина е студено — признах аз. Обърнах се и погледнах мъжа, който бе дялкал нещо на оградата — точно в този момент излизаше иззад една бреза. — Навярно всички трябва да влезем вътре.

— Навярно. — Момичето се усмихна на смущението на преследвача ни.

Вътре имаше пуст вестибюл. Фино инкрустираната врата бе ожулена и отдавна не я бяха смазвали. По-светлите петна по стените показваха, че някога там са висели картини и килими. До втория етаж водеше голо стълбище. Светлината слабо се процеждаше през дебелите стъкла на прозорците. Вътре нямаше вятър, но не беше много по-топло.