Робин Хоб - Тронът

— Предложиха ни пари за теб. Ако се свържеш с някой от нас. Крис попита колко. Разпитваха ни в кралската дневна. За да се почувстваме по-важни, предполагам. Казаха ни, че самият крал се чувствал зле след дългото пътуване и почивал в съседната стая. Докато бяхме там, излезе един прислужник, който носеше плаща и ботушите на краля, за да ги почисти от калта. — Славея се усмихна. — Ботушите бяха огромни.

— Ти да не би да знаеш колко са големи краката на краля? — Имаше право. Ръцете и краката на Славен бяха малки и той се гордееше с тях повече от много придворни дами.

— Никога не съм била в двора, но неколцина благородници в нашия замък бяха ходили в Бъкип. Те често разказваха за красивия най-млад принц, за фините му обноски и тъмната му къдрава коса. За малките му крака и за това колко хубаво танцувал с тях. — Тя поклати глава. — Тогава разбрах, че крал Славен го няма в онази стая. Лесно се досетих за останалото. Бяха дошли в Синьото езеро веднага след убийството на стражниците. Идваха за теб.

— Може би — отстъпих аз. Трябваше да призная, че Славея е изключително умна жена. — Разкажи ми повече за контрабандистите. Как научи за тях?

Певицата поклати глава и се усмихна.

— Можеш да сключиш сделка с тях само чрез мен. И аз ще участвам в нея.

— Как ще стигнат до Планините — попитах аз.

Тя ме погледна.

— Ако беше контрабандист, щеше ли да разкриеш пътя си на друг? — Сетне сви рамене. — Чух слухове, че контрабандистите знаели път през реката. Стар път. Известно ми е, че някога търговският път е вървял срещу течението и после пресичал оттатък, но бил забравен, когато реката станала непредсказуема. От пожарите преди няколко години тя всяка пролет приижда. И коритото й се мести. Затова обикновените търговци повече разчитат на кораби, отколкото на мост, който може и да не открият. — Славея замълча и загриза нокътя си. Струва ми се, че преди е имало мост нагоре по течението, но след като реката го отнесла за четвърта поредна година, никой не пожелал да го възстанови. Друг ми разказа, че лете там имало сал със скрипец и че зиме пресичали по леда. Може да се надяват, че тази година пак ще замръзне. Аз обаче предполагам, че когато спре на едно място, търговията започва на друго. Не може да няма откъде да се прекоси. Намръщих се.

— Не. Трябва да има друг път за Планините.

Славея, изглежда, се обиди, че се съмнявам в нея.

— Сам разпитай, ако щеш. Но почти всеки ще те посъветва да почакаш до пролетта. Малцина ще ти кажат, че ако искаш да отидеш там през зимата, не можеш да тръгнеш оттук. Можеш да заобиколиш Синьото езеро откъм юг. Оттам има няколко търговски пътя за Планинското кралство, отворени и през зимата.

— Докато стигна дотам, вече ще се запролети. Със същия успех мога да изчакам и тук.

— Това е другото, което ми казаха — самодоволно се усмихна Славея.

Наведох се напред и опрях глава на ръцете си. „Ела при мен.“

— Няма ли по-лесни начини да прекося това проклето езеро?

— Не. Ако имаше, по брега нямаше да се тълпят толкова много стражници.

Изглежда, не ми оставаше друг избор.

— Къде да намеря тези контрабандисти?

Певицата широко се усмихна.

— Утре ще те заведа при тях… После се изправи и се протегна. Но тази вечер трябва да отида в „Позлатената игла“. Още не съм пяла там, но вчера ме поканиха. Чувала съм, че техните клиенти били щедри към пътуващите менестрели. Славея се наведе да вземе грижливо увитата си арфа. Когато вдигна все още влажния си плащ, аз също се изправих.

— За мен също е време.

— Защо не спиш тук — предложи тя. — Тук има много по-малка вероятност да те познаят и далеч по-малко гадини. Когато забеляза колебанието ми, на устните й разцъфтя усмивка. — Ако исках да те предам на кралската стража, вече можех да го сторя. Време е да се довериш на някого, Фицрицарин.

Когато изрече името ми, сякаш нещо в мен се обърна. И все пак…

— Защо — тихо я попитах аз. — Защо ми помагаш? И не ми казвай, че се надяваш на песен, която може никога да не получиш.

— Това показва колко малко разбираш менестрелите — отвърна Славея. Не съществува по-силна съблазън от тази. Но предполагам, че има още нещо. Не. Знам, че има. — Тя внезапно ме погледна и очите й срещнаха моите. — Имах малък брат. Беше стражник в кулата на Острова на Еленовия рог. Той те видял да се биеш в деня, в който пристигнали пиратите. Младата жена горчиво се засмя. Всъщност ти си го спасил.

Забил си брадвата в мъжа, който се канел да го удари. И си отминал нататък, без повече да му обърнеш внимание. Ето защо пея „Кулата на Острова на Еленовия рог“ по-различно от всеки друг менестрел. Той ми разказа за битката и аз те описвам така, както те е видял брат ми. Герой. Ти си спасил живота му.