Робин Хоб - Тронът

„Ела с мен — внимателно му казах аз. — Как може Малкия пор да убие Врага на Старата кръв?“

Само за едно мигване на окото той се озова на гърлото ми. Наистина усетих острите му зъби да докосват сънната ми артерия. „Захапва-захапва докато спи. Изпива кръвта му като на заек. Вече няма Голям пор, няма дупки, няма зайци. Само Врага на Стара кръв. Захапва-захапва. — Животинчето внезапно се шмугна под ризата ми. — Топло.“ Лапичките му леденееха по кожата ми.

В джоба си носех парче сушено месо. Легнах на покрива и нахраних моя другар убиец. Ако можех, щях да го убедя да дойде с мен, но разбирах, че не може да промени решението си, както и аз никога нямаше да се откажа да отида при Искрен. Това беше всичко, останало му от Големия пор. Болка и мечта за мъст.

„Скрива се, скрива се. Върви, върви при Едноокия. Надушва Врага на Стара кръв. Чака докато заспи. После захапва-захапва. Изпива кръвта му като на заек.“

„Да-да. Моят лов. Капан-капан за Фиц-вълка. Бягай, бягай.“

Послушах съвета му. Някой бе дал много, за да ми прати този вестител. В никакъв случай не желаех да се срещам с Уил. Колкото и да исках да го убия, вече знаех, че Умението ми не може да се сравнява с неговото. А и не ми се щеше да провалям шанса на Малкия пор. И убийците имат чест. Утешаваше ме мисълта, че не съм единственият враг на Славен.

Безшумен като мрак, аз се спуснах по покрива на странноприемницата.

Върнах се в порутения си хан, платих един петак и седнах край една от дъсчените маси при още двама мъже. Вечеряхме с яхния от картофи и лук. Когато на рамото ми падна нечия ръка, аз само потрепнах. Знаех, че зад мен има някой, ала не очаквах да ме докосне. Дланта ми скришом се насочи към ножа на колана ми, докато се обръщах на пейката. Сътрапезниците ми продължаваха да ядат, единият сърбаше. Никой в странноприемницата не проявяваше интерес към чуждата работа.

Вдигнах поглед и видях усмихнатото лице на Славея. Стомахът ми се сви.

— Здравей, Том — весело ме поздрави тя и се настани на масата до мен. Другият мъж безмълвно й направи място, като придърпа чинията си по мръсните дъски. След миг свалих ръка от ножа си. Славея леко кимна. Носеше черен плащ от качествена дебела вълна с жълта бродерия. На ушите й висяха малки сребърни халки. Беше прекалено самодоволна, за да съм спокоен. Не казах нищо, просто продължих да я гледам. Певицата посочи паницата ми.

— Моля те, нахрани се. Не исках да прекъсвам вечерята ти. Като те гледам, имаш нужда от нея. Напоследък не си ял достатъчно, нали?

— Има такова нещо — тихо признах аз. След като Славея не отговори, довърших яхнията и отопих дървената паница с последните две хапки корав хляб. Тя вече бе привлякла вниманието на прислужницата, която ни донесе две халби пиво. Младата жена отпи от своята, сбърчи лице и я остави на масата. Последвах примера й.

— Е? — След дълго мълчание попитах аз. — Какво искаш?

Тя дружелюбно се усмихна, като си играеше с дръжката на халбата си.

— Знаеш какво искам. Искам песен, която да продължи да се пее и след мен. — Славея се огледа, като обърна специално внимание на мъжа, който бе сърбал. — Имаш ли стая — попита ме тя.

Поклатих глава.

— Имам сламеник в галерията. И нямам песни за теб.

Славея леко сви рамене.

— В момента и аз нямам песни за теб, но имам вести, които ще те заинтересуват. И стая. В една странноприемница на известно разстояние оттук. Ела с мен и ще поговорим. Когато тръгнах, в огнището се печеше апетитна свинска плешка. Скоро трябва да е готова.

При споменаването на месо всичките ми сетива се изостриха. Усещах аромата му, почти усещах вкуса му.

— Не мога да си го позволя — откровено признах аз.

— Аз мога — предложи Славея. — Събери си багажа. Можеш да спиш в моята стая.

— Ами ако откажа — тихо попитах аз.

Тя отново сви рамене.

— Ти решаваш. — Певицата спокойно срещна погледа ми. Не можех да преценя дали в усмивката й се крие заплаха.

След малко се изправих и се качих в галерията. Когато се върнах, носех вещите си. Славея ме чакаше до стълбата.

— Хубав плащ — кисело отбеляза тя. — Не съм ли го виждала и преди?

— Може и да си го виждала — отвърнах аз. — Искаш ли да видиш и ножа, който върви с него?

Славея се усмихна още по-широко и направи отрицателен жест с ръце. Сетне се обърна и закрачи, без да поглежда дали я следвам. Поведението й отново излъчваше онази странна смесица от доверие и предизвикателство. Тръгнах след нея.

Навън беше нощ. Острият вятър, който духаше по улиците, носеше езерна влага. Макар да не валеше, усещах капчиците по дрехите и кожата си. Рамото незабавно ме заболя. Вече не гореше нито един уличен факел. Оскъдната светлина се процеждаше от капаците на прозорците и изпод вратите. Ала Славея се движеше сигурно и уверено.