Робин Хоб - Тронът

Ала тук се изправих пред нова дилема. Преди няколко седмици просто щях да се вмъкна и да направя всичко възможно, за да забия нож в гърдите на Славен и по дяволите последствията. Ала сега ме гризеше не само заповедта на Искрен, но и мисълта, че ме чакат жена и дете. Вече не бях готов да разменя живота си срещу този на Славен. Този път се нуждаех от план.

Вечерта ме завари на покрива на странноприемницата. Той бе от кедрови дъски, с остър връх, заскрежен и много хлъзгав. Сградата имаше няколко крила и аз лежах и чаках между две от тях. Бях благодарен на Славен, задето е избрал най-големия и хубав хан. Намирах се високо над равнището на съседните постройки и никой нямаше да ме забележи, ако не гледаше специално за човек на покрива. Въпреки това изчаках да се стъмни и с много подхлъзвания се спуснах до стряхата. Известно време останах да лежа там, докато сърцето ми се успокои. Нямаше за какво да се задържа. Покривът продължаваше и над балкона под мен. Трябваше да се плъзна надолу, да се хвана за ръба на стряхата, да се залюлея и да скоча на балкона. Молех се да не се надяна на декоративния парапет с остри шипове.

Планът ми успя. Знаех къде са спалнята и дневната на Славен, знаех часа, в който щеше да отиде на вечеря. Бях проучил ключалките на вратите и прозорците в няколко тукашни сгради и не бях установил нищо непознато. Бях се сдобил с някои дребни инструменти и с леко въже за бягството ми. Щях да вляза и да изляза, без да оставя нито следа. Отровите ми бяха в кесията на колана ми.

Две шила, взети от дюкяна на един кърпач, ми осигуряваха опора за спускането ми по покрива. Не ги забивах в дебелите греди, а между тях, така че върховете им да стигнат до застъпващите се долни дъски. Най-много ме беше страх, когато тялото ми увисна от покрива, без да виждам какво става долу. В решителния момент няколко пъти се залюлях с крака и се приготвих да скоча.

„Капан-капан.“

Замръзнах с крака, свити под стряхата на покрива, стиснал двете забити между гредите шила. Дори спрях да дишам. Не бе Нощни очи.

„Не. Малкия пор. Капан-капан. Бягай. Капан-капан.“

„Капан ли ме очаква?“

„Капан-капан за Фиц-вълка. Старата кръв знае. Големия пор казва, върви, върви да предупредиш Фиц-вълка. Ролф-мечката познава твоя мирис. Капан-капан. Бягай.“

Едва не извиках, когато върху крака ми неочаквано скочи мъничко телце и се затича нагоре. След миг един пор навря мустакатата си муцунка в лицето ми. „Капан-капан — повтори той. — Бягай, бягай.“

Беше по-трудно да се изтегля обратно на покрива, отколкото да се спусна. Обзе ме паника, когато коланът ми се закачи за ръба на стряхата. С известни усилия се освободих и бавно запълзях нагоре. Останах неподвижно легнал за миг, за да си поема дъх, докато порът седеше между раменете ми и не спираше да повтаря „Капан-капан“. Усетих страшен гняв в мъничкия му свиреп хищнически ум. Никога не бих се обвързвал с такова животно, ала някой го бе направил. Някой, който не беше по-различен от него.

„Големия пор ранен и умрял. Казва на Малкия пор, върви, върви. Подуши миризмата. Предупреди Фиц-вълка. Капан-капан.“

Искаше ми се да му задам десетки въпроси. Черния Ролф някак си бе съобщил за мен на Старата кръв. Откакто бях напуснал Трейдфорд, аз се страхувах, че всеки осезател, когото срещна, ще е против мен. Но някой беше пратил това малко същество да ме предупреди. И то го бе послушало, въпреки смъртта на своя другар. Никога нямаше да узная кой е бил Големия пор, как е разкрил този план, нито как Малкия пор е успял да се скрие сред вещите на Уил. Защото тъкмо той ме очакваше в стаята долу. „Едноокият. Капан-капан.“

„Ще дойдеш ли с мен?“ — предложих му аз. Макар и свиреп, той бе мъничък и съвсем сам. Умът му беше като разсечен на две. Болката бе изхвърлила от него всичко друго, освен решимостта му да ми помогне. И сега там имаше място само за още едно нещо.

„Не. Вървя, вървя. Скрива се в нещата на Едноокия. Предупреждава Фиц-вълка. Вървя, вървя. Открива Врага на Стара кръв. Скрива се, скрива се. Чака, чака. Врага на Стара кръв заспива, Малкия пор го убива.“

Той беше мъничко животинче, с мъничък ум. Ала в този прост ум видях образ на Славен, Врага на Старата кръв. Зачудих се колко време е отнело на Големия пор да му внуши тази идея толкова силно, че да я носи седмици наред. После разбрах. Предсмъртно желание. Животинчето бе обезумяло от смъртта на другаря си. Това беше било последното послание на Големия пор към него. Изглеждаше ми непосилна задача за толкова малко създание.